Тимъти Зан - Изходящ полет

— Спокойно, малката — каза тих глас и тя усети как нещо твърдо се опря във врата й под дясното ухо. — Затвори това нещо и го свали долу. Искам само да поговорим.

— За какво?

— Първо го изключи и ще ти кажа — каза той твърдо. — Хайде, малката, не си струва да си изгубиш главицата за нещо толкова елементарно.

— Аз съм джедай — предупреди го тя. — Ние не откликваме добре на заплахи.

— Сигурно джедаите не откликват — съгласи се Риске, а в гласа му се долавяше весело настроение. — Но ти не си никакъв джедай. Прекалено бързо се хвана на такава елементарна клопка — с тези думи ръката около шията й леко се стегна. — Хайде, сега се успокой и да си поговорим.

Лорана огледа високата стена пред себе си. Дори и да оставеше настрана насмешливия му тон, все пак си оставаше фактът, че досега вече няколко пъти можеше да я е убил.

— Хубаво — каза тя, като затвори лазерния меч и го прибра на колана си.

— Така, добре. Не беше толкова трудно, нали? — каза той с успокоителен глас, докато отпускаше хватката около шията й.

— Радвам се, че си доволен — каза Лорана и като направи крачка напред, се обърна да го разгледа. — За какво искаш да си приказваме?

— Ами да почнем от теб самата — предложи Риске и мушна под куртката си малкия ръчен бластер, който бе държал открито досега. — Защо Кбаот те е насъскал по петите ми?

— Учителят Кбаот няма нищо общо с всичко това — тя се присегна със Силата, за да се опита да го опознае.

Беше студен и безчувствен, обхванат от хладната бдителност, която често бе виждала у професионалните гардове. Ала зад външното му спокойствие почувства някакво вътрешно достойнство или поне желание да държи на думата си.

А и фактът, че беше прибрал оръжието си, показваше как на свой ред също очакваше тя да се държи с достойнство. Най-малкото този жест я подтикваше да чуе какво имаше да й каже.

— Тогава да не би да са другите джедаи? Онези, които бяха с теб в заведението?

„Ще има случаи, когато ще ти се иска никой да не знае самоличността ти“, й беше казал Кбаот на Корускант. Очевидно при Риске това не беше толкова лесно.

— Той наистина се заинтригува от теб, но аз сама реших да те проследя, без да му казвам — обясни тя. — Стори му се необичайно, че някой със статута на магистрат Аргенте би дошъл тук, за да ръководи тези преговори лично.

— И аз бих казал същото за джедай Кбаот. Магистрат Аргенте също бе изненадан, когато разбра, че той пристига тук — с тези думи гардът посочи към заведението. — А сега в играта се включва още един джедай, и то такъв, който има обичая да подслушва чужди разговори. Какви сметки си прави Съветът във всичко това?

— Поне доколкото знам, Съветът не играе в тази игра — отговори Лорана. — Ние нямаме право да заставаме на ничия страна в тези неща.

Риске изсумтя.

— Също както не застанахте на ничия страна на Набу? — натърти той многозначително. — Тогава ми направи впечатление, как вашата възвишена принципна неутралност се оказа изненадващо полезна за кариерата на кралица Амидала и правителството й.

— Не зная нищо по този въпрос — отвърна Лорана. — Както вече си се досетил, аз съм само ученик. Но със сигурност мога да те уверя, че не Съветът ни е изпратил тук. Решението бе лично на учителя Кбаот, а Съветът му даде позволение с неголяма охота.

Риске се навъси.

— Значи идеята да цъфне тук си е лично негово хрумване?

— Ами всъщност тя дойде като реакция на нещо, което му спомена канцлер Палпатин — поправи се Лорана. — Но това не променя факта, че Съветът няма нищо общо с тази мисия.

— Палпатин — предъвка името Риске, като замислено потри брадичка. — Интересно.

— Сега е мой ред — каза Лорана. — С каква цел ти си тръгнал да обикаляш из града?

— За да се опитам да опазя живота на магистрат Аргенте, разбира се — отвърна Риске с внезапна безстрастност в гласа. — Хубаво беше да си поговорим, ученик Джинзлър. Гледай вече да стоиш далеч от пътя ми, става ли? — с тези думи той се обърна и закрачи надолу по улицата.

Лорана продължи да го гледа, докато той зави на ъгъла и се изгуби в тълпата минувачи. След това с въздишка се обърна и се запъти по обратния път. Беше сигурна, че учителят Кеноби нямаше да е доволен от това развитие.

Оби Уан знаеше, че не беше лесно да открие Лорана. Имаше и всяко основание да смята, че ако тръгнеше да я търси, шансовете да се разминат щяха да се увеличат многократно. Затова реши да поседне на една пейка пред закусвалнята и да я почака.