Тимъти Зан - Изходящ полет

— Добре, но чак след като обядваш — каза Оби Уан с нетърпящ възражение глас. С крайчеца на окото си забеляза, че ръката на Риске се отпусна. Усети как подозрителността и напрежението у агента и у бармана спаднаха. — Не искам да си разваляш апетита.

Момчето се ухили театрално:

— Добре.

После стисна ореха в юмрук и понечи да се обърне, но блъсна с рамото си гърба на аквалиеца тъкмо когато плещестият клиент поднасяше питието си към устните. От тласъка червената течност в чашата му се раздвижи, прескочи през ръба и се разля надолу по внушителната ръка на аквалиеца.

Оби Уан потрепери. Инцидентът беше незначителен, а пораженията — минимални. Но за съзнанието и темперамента на средния аквалиец тези подробности нямаха голямо значение. А този определено отговаряше на расата си.

— Ти! Човешко хлапе, хаймана! — изгрухтя той на родния си език и като се извъртя бързо, успя да разлее още малко от течността. — Какво се въртиш тук да ми скапваш почивката!

— Без да иска, беше случайно — оправда го Оби Уан и бързо издърпа Анакин зад себе си. — Извинявам се за нехайността му.

— Да не е някакво сукалче, че си тръгнал да му бършеш лигите — язвително отвърна аквалиецът и остро изгледа Оби Уан Кеноби с огромните си очи. После погледна към Анакин, а ръката му се спусна надолу към бластера на колана му. — Трябва да се научи на обноски и самодисциплина.

Оби Уан Кеноби леко стисна рамото на Анакин, усещайки нарастващия гняв у момчето. Самодисциплината беше една от проблемните черти в характера на Анакин — нещо, за което наставникът му правеше забележка най-малко два пъти седмично. Последното, от което се нуждаеше момчето в този момент, бе да изслушва същата лекция от някакъв нервозен аквалиец.

— Спокойно, Анакин — предупреди го тихо Оби Уан, усетил как сега вече всички в заведението бяха насочили поглед към тях.

Малката му сценка бе отклонила подозренията на Риске, че някой го подслушва. Ала мнителността му щеше много бързо да се върне, ако се наложеше Оби Уан да се разкрие като джедай.

— Ела, приятелю — каза той на аквалиеца с успокояващ тон. — Със сигурност имаш и по-смислени начини да изразходваш енергията си. Нека да те почерпя с нова чаша от същото, а след това всеки по пътя си.

В продължение на един дълъг миг аквалиецът го гледаше с изгарящ поглед, а ръката му вече открито бе стиснала дръжката на бластера. Кеноби остана неподвижен, а съзнанието му постепенно превключваше в боен режим. Ръката му бе напълно готова да се пъхне под туниката, за да измъкне лазерния меч, ако станеше необходимо.

И тогава нещо сякаш угасна в гнева на аквалиеца.

— Едно ликстро — каза той, като вдигна ръка от бластера и посочи полупълната си чаша. — И то голямо!

— Естествено — кимна Оби Уан. Чашата на събеседника му съвсем не беше голяма, но едва ли тъкмо сега бе моментът да се спори върху такива подробности. Докато сетивата му все още бяха нащрек за някое внезапно нападение, той се обърна към бармана и потърси погледа му. — Едно голямо ликстро — поръча и посочи към аквалиеца.

Барманът кимна и се захвана да налива нова чаша от същата течност. Минута по-късно напитката вече бе в ръката на аквалиеца, парите — в дланта на бармана, а Оби Уан и Анакин се връщаха към местата си.

— Питието му съвсем не беше голямо — отбеляза Анакин, докато си проправяха път между масите.

Оби Уан кимна:

— Знам.

— Значи ви е преметнал — каза Анакин и в гласа му се мярна обвинителна нотка. — И вероятно тъкмо това е възнамерявал през цялото време.

— Възможно е — призна Оби Уан. — И какво от това?

— Но ние сме джедаи! — възрази Анакин. — Не може да допускаме да ни пързалят по такъв начин!

— Трябва да се научиш да виждаш по-глобалната картина, мой млади ученико — припомни му Оби Уан Кеноби, докато се оглеждаше около себе си. — Главната ни задача тук е да…

Думите му увиснаха във въздуха. Риске беше изчезнал.

Лорана също.

Явно такава й е била участта — си мислеше Лорана, докато си пробиваше път през тълпата по тротоара — вечно да търчи след някого. Преди това беше Кбаот. Сега пък се мъчеше да не изостава по стъпките на Риске.

Трябваше обаче да признае, че в сравнението между двамата имаше интересни елементи. Походката на Кбаот беше абсолютно праволинейна и околните трябваше да се пазят, за да не ги сгази. Риске, от друга страна, постигаше същия ефект, като се възползваше от всяка пролука и всяка възможност да се промуши напред. Рядко притесняваше останалите пешеходци, понеже се провираше из навалицата като нощен хищник в горска дъбрава.