Тимъти Зан - Изходящ полет

Оби Уан Кеноби я изгледа косо. В този миг гласът й издаваше някаква далечна тъга и потиснат копнеж.

— Да разбирам ли, че Кбаот не ти оказва толкова голямо доверие?

— По време на службата си към джедайския орден учителят Кбаот е обучавал няколко ученици — каза тя, като внимателно придаде безпристрастност на гласа си. — Той знае какво прави.

— Да, разбира се — съгласи се Оби Уан. — Присъствието му понякога е доста импозантно обаче, нали?

— Репутацията му е напълно заслужена — каза тя, отново подбирайки думите си с усилие и внимание. — Той е опитен, знаещ и прозорлив. От него съм научила немалко.

— Макар че от време на време е и доста взискателен?

— Не бих го описала точно така — каза тя с доста по-хладен тон.

— О, да, разбира се — Оби Уан я погледна със заговорническа усмивка: — Аз самият понякога съм си мислел същото за моя наставник. А и знам какво Анакин смята за мен.

Тя се поколеба за няколко секунди. После, сякаш с не особено голяма охота, му се усмихна.

— От време на време се питам дали въобще някога ще успея да намеря одобрението му — призна тя.

— Знам как се чувстваш — увери я Оби Уан. — Просто недей да забравяш, че това също ще отмине. А когато станеш рицар джедай, работата ти вече няма да бъде да угаждаш на някой друг учител или дори на група от тях. Задачата ти тогава ще бъде да вършиш онова, което е правилно само по себе си.

— Ето тази част ми се струва най-трудна — призна Лорана. — Как успявате да разберете със сигурност кое е наистина правилно?

Оби Уан сви рамене.

— Когато си в състояние на вътрешен мир — каза той — и когато си истински настроена към Силата.

— Ако при мен изобщо това е възможно.

Оби Уан я погледна изпод вежди. От едната страна беше Анакин, който непрестанно се дърпаше все по-напред и вечно прекрачваше предела на възможностите си (въпреки че в интерес на истината в повечето случаи момчето постигаше успехи), а от другата страна — ученици като Лорана, която беше толкова сплашена от внушителното присъствие и огромната репутация на Кбаот, че се боеше дори да пробва да се простре отвъд онова, което вече знаеше.

Някъде сигурно имаше и среден вариант.

В продължение на няколко минути двамата повървяха мълчаливо, пробивайки си път между пешеходците и купувачите. Оби Уан Кеноби непрекъснато се оглеждаше за следи от присъствието на Риске или за признаци на някаква предстояща беда, каквато човек би очаквал на място като това. Същевременно се стремеше да не изпуска от поглед темето на своя ученик в тълпата отпред.

Докато вървяха така, му направи впечатление, че приближават една работилница за ремонт на плъзгачи от лявата страна. Отпред на тротоара продавачите бяха подредили няколко чисто нови двигателни части за реклама, а самите те се мяркаха в сумрака на магазина, където поправяха други машини. Няколко бролфи се мотаеха около изложените експонати. Повечето бяха на зряла възраст, но имаше и един не по-голям от Анакин тийнейджър. Оби Уан го изгледа от глава до пети, обръщайки внимание на червеникавокафявия му работнически гащеризон с множество джобове. Беше забелязал, че повечето бролфи не обичат да носят със себе си твърде много багаж. Явно това момче се различаваше от останалите и му харесваше да може да си мъкне малките притежания навсякъде.

Оби Уан Кеноби се усмихна сам на себе си. Едва ли тъкмо джедаите, които вечно обикаляха из галактиката с всичките си притежания на гръб или на кръста, имаха право да сочат с пръст към такива момчета. Той хвърли последен поглед към работилницата и понечи да се обърне, за да продължи по пътя си. Но за негова изненада нещо друго там отново привлече вниманието му. Нещо може би в самата поза на младежа. Или пък в начина, по който се оглеждаше около себе си.

Или може би бе съвсем лек подтик от Силата. Оби Уан Кеноби сбърчи чело и задържа погледа си върху тийнейджъра, като същевременно двамата с Лорана продължаваха да си пробиват път в навалицата.

И забеляза как младият бролф небрежно се приближи до окачените на витрината форсажни камери, а в дланта му изневиделица се появи неголяма ножица. Като хвърли нехаен поглед към майсторите в работилницата, той сръчно преряза връзките, на които висяха две от камерите, хвана ги във въздуха и ловко ги пъхна в гащеризона си. Миг по-късно ножицата също изчезна някъде и момчето бавно почна да се отдалечава от магазина. Вървеше с гръб към наблюдаващия го джедай и само след няколко крачки се сля с тълпата.