Тимъти Зан - Изходящ полет

— Може би най-после са се сдърпали за нещо — предположи той.

— Съмнявам се — каза Пресор. — Джедаите са единни помежду си като запоени метални пластини.

— М-да, забелязал съм — огорчено се съгласи Улиър. — Вероятно просто имат някакво разногласие, как точно да смачкат този Миттру-нещо-си.

— Сигурно — кимна Пресор и после прочисти гърлото си: — Знаеш ли, Час, току-що ми хрумна, че имаме и още една, последна карта, която можем да изиграем — започна той, снишавайки глас още повече. — Там, в складовите помещения на задния реактор, си имаме няколко дроидеки, които са опаковани за всеки случай, ако например има извънредна ситуация с нашественици на борда. Ако успеем да ги измъкнем, ще заставим джедаите да ни обърнат внимание.

Улиър изсумтя.

— О, да, ще ни обърнат внимание, със сигурност. При всички тези трупове насам-натам из корабите няма начин да не ни обърнат внимание. Тези машинки са твърде, твърде опаснички, за да се управляват от аматьори.

— Може би — каза Пресор, — но все пак…

— Шшт, почивката свърши — прекъсна го Улиър, когато видя, че джедаите са приключили разговора си.

Манинг се обърна и напусна хангара, докато Кбаот и Джинзлър си поговориха още малко, преди да се върнат обратно при совалката. На Улиър му се стори, че сега и двамата изглеждат още по-малко щастливи от преди.

Когато се приближиха към групата, двамата се спряха и погледът на Кбаот бавно обиколи всички присъстващи, сякаш сканираше лицата им, за да ги запамети.

— Джедай Джинзлър, ще отведете тези хора обратно на крайцер К–4 — най-после каза той. — Или не. Сега, като се замисля, май е по-добре да ги отведете в централното складово ядро и да ги оставите в джедайския тренировъчен център.

Джинзлър се обърна към него и се опули:

— В тренировъчния център?!

— Не се притеснявайте, място там има предостатъчно. Наредил съм всички ученици да се съберат в комбинирания оперативен център на крайцер К–1, откъдето след малко ще могат от безопасно разстояние да наблюдават джедайското сливане на съзнанията.

— Но долу те ще бъдат заключени — очите на Лорана пробягаха покрай Улиър към малките деца, които стискаха родителите си за ръка, и тя добави: — Освен това в момента сме в пълна бойна готовност. Те трябва да са на местата си, където са на вахта.

— И където ще могат да проповядват подмолните си кроежи и на останалите? — мрачно възрази Кбаот. — Не. Ще бъдат обезопасени в складовото ядро, докато аз намеря време, за да стигна до някакво по-трайно разрешение на този въпрос.

Джинзлър се опита да събере кураж:

— Но, учителю Кбаот…

— Ще изпълнявате заповедта ми, джедай Джинзлър — гласът на Кбаот бе тих, но Улиър осезаемо долови тежестта на неговата воля, както и на възрастта и опита му. — Разпънат между препятствието на чисите и игричките на онзи самозванец Сидиъс, „Изходящ полет“ сега няма време да се занимава с каквито и да е вътрешни разногласия.

В следващия миг пред очите на Улиър угасна и последното мъждукащо пламъче на вироглавство у джедай Джинзлър.

— Слушам, учителю Кбаот — каза тя тихо.

Като огледа за последен път събралите се на палубата хора, Хоръс Кбаот се завъртя и бързо се отдалечи.

— Ако обичате, Улиър — меко каза Лорана, опитвайки се да избягва погледа му.

Улиър остана загледан за един кратък миг след отдалечаващата се осанка на Кбаот. „Някой ден само — помисли си той, — някой ден…“

— Е, чухте постановлението на нашия любим джедай главатар — изръмжа той. — Всички обратно в совалката…

Пулсиращото хиперпространство прелиташе покрай флагманския кораб на вагаарите по-близо и по-осезаемо и далеч по-ужасяващо от когато и да било преди. При положение че от насрещните вълни го делеше един-единствен слой прозрачна пластмаса, Кардас не можеше да се отърси от усещането, че могат всеки миг да пробият вътре и да го заграбят от и без това крехката безопасност на ефирната сфера, запращайки трупа му някъде из безпределното нищо на междузвездното пространство. На няколко пъти се опита да затвори очи или да се обърне с лице към корпуса. Ала някак си тези мерки сякаш още повече влошаваха нещата.

Пътуването до базата на Крустай щеше да отнеме цели шест часа — шест часа, изпълнени с несигурност и мисловни агонии наред с емоционалното напрежение от ритмичните удари на хиперпространствените вълни по прозрачния му ковчег. На няколко пъти той съвсем реално си задаваше въпроса, дали това пътуване нямаше да остави неизлечими поражения върху психиката и съзнанието му.