Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Дали се бяха родили след смъртта на майка си? Или преди това? Това не можеше да се изясни. Рейлънд нямаше намерение да се занимава с този въпрос сега.

— Слава Богу! — прошепна Дона, когато изнесоха едно от децата на светло, за да го разгледат по-добре.

— Слава, слава — промърмори Рейлънд. — Виж, те се раждат напълно оформени, като възрастни. Значи са в състояние да задържат атмосферата и да създават нереактивна тяга. За наше щастие. Въпреки че… — той си спомни за малкия взрив в края на Рифа. — Ще се наложи малко да потренират.

Изведнъж млъкна, гледайки с разширени очи зад гърба на момичето. Тя се обърна.

— Ракетата на Плана! — извика Дона.

— Не! — каза Рейлънд и подскочи високо, за да види по-добре. — Не виждаш ли? Прекалено е малко! И твърде близо!Това е пространственик. Куивера се върна! Има и още някой… Дондъривоу!

Рон Дондъривоу беше при тях! Гигант, висок почти два метра, със загоряло лице и блестящи сини очи.

Възрастният пространственик ловко се вмъкна във въздушния мехур на Рифа. Дондъривоу ловко скочи от гърба му.

— Дона! — възкликна той и я хвана за ръката.

— Рон!

Тя увисна на врата на легендарния герой и притисна буза до бронзовото му лице.

— Рон, това Стивън Рейлънд, мой приятел.

— Аз ви помня — прошепна Рейлънд. — Бях кадет в Технокорпуса, осемгодишен. А вие бяхте студент по медицина, носехте нашийник, защото хората ви се бяха обявили против Плана.

Гигантът гръмко се разсмя и му стисна ръката. Протърканата кожена яка леко се отвори и Рейлънд видя някаква метална верижка. Но не беше нашийник.

— И аз те помня — каза Дондъривоу. — Възхищавах се от баща ти. Той беше не само математик, но и историк, философ. Той беше човекът, който ми помогна да разбера истинското значение на усвояването на Космоса.

— А нашийникът? — прекъсна го Рейлънд. — Наистина ли успяхте да го свалите?

— Да. Успях да се избавя и от нашийника, и от уютното заведение, наречено „Рая“. Провървя ми повече, отколкото на баща ти.

— Не зная какво е станало с него.

Рейлънд затаи дъх и бе готов да зададе следващия въпрос, но изведнъж гърлото му пресъхна. Искаше да попита гиганта по какъв начин се е отървал от железния обръч, но се изплаши от възможния отговор. Страхуваше се, че Дондъривоу ще потвърди разказа на Анжела Цвик — че Рейлънд не е човек, а подхвърлена патица, сглобена от хирурзите.

Дона зададе въпроса вместо него:

— Рон… — гласът й леко трепереше от вълнение. — Ще можеш ли да свалиш обръча на Стив?

— Не и по начина, по който свалиха моя — поклати глава Дондъривоу. — Отърваха ме от моя нашийник в хирургическия център на банката за органи. Работеха половин дузина хирурзи, използваха най-модерно оборудване…

— А какво направиха с нашийника? — реши се да попита Рейлънд и замря в очакване на отговора.

— Обещал съм да не говоря за това.

— Но… нашийникът е бил поставен на нов човек, събран от утилизирани човешки части… „патица за стрелба“… нещо като жива мумия, която да отвлича вниманието на охраната, докато не отлетите с пространственика.

— Точно така — небрежно подхвърли Дондъривоу. — Но сега това е без значение.

За Рейлънд това беше от голямо значение. Сякаш цял полк мравки лазеха по гърба му. Стана му студено. Сигурно толкова хладна и противна кожата му е била само преди сглобяването… Почувства отвратително гадене в стомаха.

— Стив, какво ти става? — изплаши се Дона. — Колко си блед!

Какво да й отговори?

— Надявах се, че можете да свалите моя обръч. Нали сте учили медицина… Може би ще успеете и сам да направите операцията?

Личеше, че Дондъривоу се готви да откаже. Погледът му се спря на Рейлънд, после на Дона… Бронзовата кожа на лицето му се изпъна и посивя.

— Сигурно мога да опитам — каза той след няколко мъчителни секунди. — Вие трябва да разберете, че нямам нито необходимия опит, нито оборудването на банката за органи. Ако оперирам в тези условия — без асистенти и с походни инструменти — мога да ви обещая шанс едно към четири да оживеете и едно към пет да ходите, ако оживеете.

Рейлънд се подпря на един кристален клон, за да не падне. Рибоптиците, блещукащи като дъги, излетяха от клона и се отдалечиха.

— Аз…

— От друга страна — съчувствено добави Дондъривоу, — ти имаш право, Стивън. Нямаме друг избор. Планът може да те убие всеки момент. Крайцерът е само на пет километра от тук. Едно натискане на бутона и ти си мъртъв. Аз също. И Куивера, и Дона — всички. По този въпрос си напълно прав. трябва да те спасим. Иначе ще загинем всички.