Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Слънцето — прошепна Рейлънд. — Не сме отишли чак толкова далече…

После той различи всички главни съзвездия, изглеждащи малко различно, обсипани с допълнителни звездички и космически прах: могъщият Орион, скупчените Плеяди, широкият сребрист ръкав на Млечния път. Това е тя, горчиво помисли Рейлънд. Новата империя, която исках да завоювам за човечеството. но загубих.

Изпитваше някаква странна умиротвореност. Все още са живи. Само това му се струваше неизмеримо богатство. Смъртта на Чикуита ги лиши от последните надежди, но направи всяка секунда живот скъпоценна. Тези мигове бяха истинска наслада.

Рейлънд висеше неподвижно, хванат за рубинов израстък на един космически кристал. С другата ръка държеше момичето. Тя тихичко го питаше нещо, той отговаряше. После обратно…

Не споменаваха само една тема — висящият на конец собствен живот.

— Баща ми сигурно е още на Земята — шепнеше Дона. — Не е получил съобщението ми. Иначе щеше да ни настигне. Той винаги е бил много зает и заради това не го обичах… Ах, Стив, сега толкова съжалявам!

— Сигурно не помниш… Ти беше във ваната, а аз случайно нахълтах и ужасно се смутих. Сигурно и на теб ти е станало неудобно… Не, не, ти изобщо не се смути.Имаше своите гълъби на Мира, които нападнаха… как му беше името… а, да, Опорто!

Колко странно е всичко, помисли Стив. Беше забравил името на човека, който му е бил най-близък в продължение на много години.

— Гълъбите на Мира… Баща ми измисли това име. Той казваше: „Ако ненавиждаш черното, наречи го бяло и веднага ще го обикнеш“. Затова нарече тези машини за убийство „гълъби на Мира“. Той винаги подчертаваше, че е първият ръководител на човечеството, който няма нужда от телохранители. А как да възприемам моите гълъби и неговите ястреби?

— Ако знаеш какво преживях, когато те видях в клетката на пространственика! Вярно, трудно е да различиш мъж от жена, когато са облечени в скафандър, и действах малко грубо… Дори гълъбите не ми помогнаха да те позная веднага. Ами неочакваното ти появяване в „Рая“, когато бях изгубил всякаква надежда? Ти ме спаси…

— О, Стив!

Тя нежно го хвана за ръката, но той се дръпна и възкликна изумено:

— Дона, все още сме живи!

Удивени се гледаха един друг, защото това беше невероятно. Окръжаващият ги малък свят на Рифа оставаше цял и невредим.

— Но Чикуита отдавна умря!

— Без съмнение. Нищо не разбирам.

Рейлънд тревожно се огледа. Дона го хвана за ръката.

— Виж! Ей там! Какво е това?

В края на Рифа нещо беззвучно избухна. Малкото облаче мъгла отлетя. Колония полуриби-полуптици, плетеница от фузоритни лози и струпване на „плодове“, потопени сякаш в течно злато — всичко това бе отместено встрани, след което се възстанови предишния покой.

Въздушният мехур промени границите си. Единият край на малкия им свят изгуби част от въздуха си. Една безкрайна секунда Рейлънд седеше на тръни — струваше му се, че непонятните сили, които досега удържаха въздуха около Рифа, са започнали да отхлабват хватката.

Дона с ужас се притисна към него.

— Чакай малко, Дона, нещо не пасва — прошепна той. — Ако полето престане да действа, това ще стане веднага и напълно.

— Тогава какво става?

— Да отидем да видим.

Хванати за ръце, те се понесоха към пространственика. По-бързо! По-бързо! В мозъка на Рейлънд върлуваше кошмарно видение — техният свят загива, всички светове загиват, цялата Вселена загива, и то само защото той не може да изобрети нереактивен двигател.

Те застинаха, хванати за бледосветещите лози. В зеленикавият полумрак лежеше мъртвата Чикуита. Козината й бе станала съвсем тъмна. Да, нямаше грешка — тя бе умряла.

Но до нея…

До нея нещо се движеше! Мъркаше и се издигаше във въздуха! И полетя право към тях. Една малка играчка редом с мъртвата Чикуита.

Малък пространственик! Детенце!

Червеният му нос пулсираше, огромните влажни очи дружелюбно гледаха към хората.

— Ей, мъник — извика момичето и протегна ръка. Малчуганът веднага я близна с дългия си черен език.

— Гледай! — едва проговори поразеният Рейлънд.

Още едно малко тюленоподобно същество, и още едно, и още… Сякаш бяха цяла дузина. Те танцуваха във въздуха около Стив и Дона и ги бутаха с носовете си, които смешно пулсираха в червено, розово, пурпурно и оранжево.

Преброяването на игривите като живак фигури се оказа трудна задача. Бяха осем. Осем малки пространственика, весели като котенца.