Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Но беше ли той някакъв свръхчовек? И ще успее ли да свали неговия нашийник тук, на Рифа, без сложното хирургическо оборудване от банките за органи? Ще може ли да запълни пропастта, отделяща го от миналото? Или ще потвърди разказа на Анжела?

Би трябвало Куивера отдавна да е стигнал до основния Риф. Може би вече са тръгнали насам и след ден-два ще пристигнат и ще ги намерят?

По-скоро ще намерят труповете им.

Дните се нижеха един след друг.

Чикуита беше все още жива, макар че линееше с всеки изминат ден. Въпреки че понятието „ден“ на Рифа е относително. Рейлънд нямаше часовник. Успя след упорито търсене да открие в небето звездата Алгол. Тя изменяше яркостта си през точно определен период от време, който Стив откри в един справочник. Опита се по този начин да води някакъв отчет на изминалото време. Дона възрази:

— Това няма да помогне, Стив. И без друго не знаеш кога трябва да сработи детонаторът.

Момичето сякаш четеше и мислите, които той сам не осъзнаваше. Да, подсъзнателно Рейлънд броеше миговете от тази една година, която представляваше максималният срок, след който следва взривяване на осемте грама експлозив в нашийника.

Може би Чикуита ще оживее. Може би крайцерът няма да ги забележи. Обаче от обръча-убиец няма как да се отърве. Може да избягаш от радара на крайцера, може да достигнеш Рифовете, може дари да се криеш от свръхмощния импулс, който Машината ще изпрати през цялата Слънчева система. Обаче не можеш за изключиш часовниковия механизъм, който отброява секундите безжалостно, неумолимо…

Рейлънд щателно възстанови всички събития и опирайки се на наблюденията върху циклите на Алгол реши, че половината от тази една година е изминала.

Чикуита изглеждаше много зле. Раната от шипа на пиропода започна да зараства, но температурата й не спадаше. Изглежда я измъчваше жажда, но тя отказваше да пие. Болката не я оставяше на мира. Тя едва се движеше. Само тихото мяукане се дочуваше от полутъмната пещера.

накрая Рейлънд взе решение и се отправи към повърхността, твърдо решен да го изпълни. След няколко секунди Дона го последва.

— Какво си намисли? — рязко попита тя.

Той замря над апаратурата, донесена от ракетата. Възнамеряваше да я използва със съвсем друга цел.

— Как е Чикуита? — поинтересува се Стив, без да отговаря на въпроса и без да вдига глава от заниманието си.

— Попитах те какво си намислил?

Той я погледна право в очите.

— Искам да сглобя предавател и ако успея, да се свържа с Куивера.

— Искаш да кажеш с крайцера на Плана? — прекъсна го момичето.

— Защо не? — решително заяви той. — Планът на Човека е достатъчно благоразумен. Ако се предадем, ще ни вземат на борда. Не е по-лошо от смърт във вакуума.

— Няма да те пусна!

— Как, по дяволите, смееш да ми заповядваш?! — избухна Стив в пристъп на гняв.

Тя притисна показалеца си към устните му.

— Не викай. Не ми се карай. Все едно, няма да те пусна. Пък и ми се струва, че вече е късно.

На Рейлънд му трябваха няколко секунди, за да схване мисълта й.

— Чикуита?

Остави я навън и стремително полетя към умиращия пространственик. Чикуита вече не реагираше на околните дразнители. Коремът й беше надут като на гладуващо дете, ако това изобщо се случва с космически същества. Останалото тяло беше още по-изсъхнало и набръчкано. Заприлича на гладно дете от разказите за древните суши в Източните страни. Коремът едва забележимо се вдигаше и спускаше и в такт с дишането.

В гърлото му застана камък. Рейлънд постоя една минута до създанието, после протегна ръка…

И я отпусна.

Край. Чикуита престана да диша.

Стив машинално погали потъмнелия златист мъх на шията. Да, тя умря. Каквито и тайни да криеше метаболизмът на извънземният живот, смъртта беше несъмнена.

А сега? Колко дълго ще се задържи полето, което им осигурява въздух?

Рейлънд нямаше представа за това. Биолуминисценцията се наблюдава няколко часа след смъртта на организма. Дали двата ефекта си приличат? Най-вероятно не. Неразбираемата сила, която позволява на пространственика да се придвижва, едва ли има някаква връзка със зеленикавото сияние на въздушния мехур. Може да изчезне всеки момент и тогава ще загинат във взрива на мехура.

— Хайде да отидем горе, Стив — помоли Дона, която бе влязла безшумно. — Там се виждат звездите…

Малкият кух Риф бавно се въртеше. Това сигурно се дължеше на някаква предсмъртна тръпка на пространственика. От входа на пещерата пред тях се откри цялото звездно великолепие на Вселената. Дори Слънцето — далечна жълта звезда — се показа през мрежата от лиани.