Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Той изостави безплодните си напъни да сътвори каквото и да е.

Минаваха дни, седмици. Чикуита, все още развълнувана, летеше из крехката атмосфера на техния малък свят. Стив и Дона не притежаваха способността на Куивера да долавят всеки оттенък в настроението на пространствениците, но безпокойството на Чикуита беше повече от очевидно. Обаче каква бе причината за него? Крайцерът на Плана? Или някаква друга, по-близка опасност?

Дона ставаше все по-тъжна. Един ден се скараха за дреболия и тя се разрида. Рейлънд се опита да я утеши, а тя се притисна към него и зашепна:

— Извинявай, Стив. Това е защото съм свикнала на удобства. Слуги, чисти дрехи, готова храна… власт. А сега…

Момичето вдигна към него обляното си в сълзи лице. Той рязко я отблъсна. В него бушуваха чувства, които не можеше да обясни и не бе в състояние да им се съпротивлява. Дойде неговият ред да се мръщи и дразни. Без да съзнава, Стивън Рейндъл стана арена на битката между здравия разум от една страна и растящата в него любов към Дона от друга.

Сънят му стана неспокоен. Сънува, че седи в кабинета си. В същият кабинет, който се намираше на няколко километра под земята, някъде сред лабиринта от тунели, където работеха операторите по обслужването на Машината. На вратата се почука. Той отвори на Анжела… Но не беше тя. На прага стоеше Дона Криири, облечена в бяла престилка с емблемата на медицинска сестра от банките за органи. Ръцете й бяха заети с поднос с кафе и сандвичи. Като видя Стивън, тя хвърли подноса и се развика:

— Дондъривоу! Това е Дондъривоу!

Той искаше да й каже, че греши, че името му е Стивън Рейлънд. Изведнъж се оказа вързан върху леглото в кабинета на терапевтите. Дона, все още с бялата престилка, се бе навела над него с тънък скалпел в дясната ръка.

— Кажете ни как да построим нереактивен двигател! — шепнеше тя с астматичния глас на доктор Трейл. — Кажете! Кажете!

Той знаеше, искаше да каже, но железният нашийник го душеше и не му разрешаваше да произнесе нито дума. Но дори да можеше да говори, Дона не би му разрешила…

Сега носеше на главата си радарен шлем и насмешливо заговори с гласа на генерал Флаймър:

— Едно движение, Рейлънд. Едно докосване на бутона на радара и скъпоценната ти тайна отива в небитието заедно с теб!

Под шлема се виждаха вълните руси къдрици на Анжела. Нашийникът избухна…

Той се събуди с вик, жадно ловеше въздух като риба, попаднала на брега.

— Какъв кошмар!

Ръката му неволно посегна и докосна обръча на врата.

Не, не беше сън. Нашийникът сигурно всеки момент ще се взриви. Рейлънд физически усещаше пулсирането, което все повече и повече стягаше гърлото му. Дори му се струваше, че дочува равномерно тиктакане.

— Не! — изкрещя той и скочи от импровизираното легло, оплетено от лиани. — Не! Не!

В помещението връхлетя Дона. Ужасът, изписан на лицето, накара Стив мигновено да забрави за въображаемите си проблеми.

— Какво става? — сурово попита той.

— Стив… Чикуита… Отишла е навътре в лабиринта, където не сме ходили до сега. Там…

Тя млъкна. Не беше в състояние да се доизкаже. Зад нея жално мяукаше пространственикът.

Гърбът на Чикуита представляваше ужасно зрелище. Разкъсаната плът беше покрита със златиста слуз. Виждаше се следа от огромен остър шип.

В пълнителя на пистолета имаше четири патрона. Рейлънд провери за последен път оръжието, благодари на Куивера за предвидливостта и тръгна надолу по коридорите. Не каза нищо на Дона. Просто не знаеше какво да й каже.

Значи така. Някъде във вътрешността на Рифа се бе притаил пиропод.

Стана му трудно да диша, гърлото му бе пресъхнало.

Пироподът е обитател на открития Космос. Доколкото можеше да си спомни, формата му беше като на земно влечуго. Куивера се оказа прав. Раните на Чикуита превръщаха предположенията в сериозна реалност.

Отиде до разклонението и вдигна от пода светещия кристал, след което тръгна наслуки по един от коридорите. Към края стана толкова тесен, че Рейлънд едва се промъкна. От тавана се отрониха малки парченца. Явно тук отдавна никой не е минавал.

Той тръгна назад, стигна отново до разклонението и пое по друг тунел. Оказа се по-дълъг, но също така пуст. Придвижването в условия на безтегловност беше трудно. Тесните коридори пречеха на подскоците.

Рейлънд застана пред ново разклонение, от което тръгваха два огромни, тъмни и безмълвни тунела. Във въздуха се появи някаква кисела миризма като от горящ прах. Входът на единият тунел бе отбелязан с дълга и дълбока драскотина. Без да се замисля, Рейлънд избра него. Почти веднага попадна в неголяма зала. Застана на входа и се вгледа в тъмното. Кристалът хвърляше само бледа светлина.