Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Пространствениците се приближиха плътно до Рифа и забавиха скоростта на полета. Рейлънд видя бодливи дървета от кристален въглерод — диаманти! Те светеха със собствена преливаща се светлина. Странни шуплести образувания, напомнящи човешки мозък, излъчваха синя и виолетова светлина. Те стояха в улеите на прозрачнобял пясък сред замрелите дървета с ярки метални листа.

За Дона и Стив това бе вълшебна, приказна страна. Куивера гледаше на всичко с обигран професионален поглед. След известно време той каза:

— Не е много подходящо за скривалище, въпреки че твърдата повърхност може и да стане. В по-голямата си част Рифовете са почти празни отвътре. Там микроорганизмите са измрели.

Рейлънд кимна с разбиране.

— Очевидно организмите от външния слой поглъщат всичкия водород, който попада тук. Тези, които са по-дълбоко, умират от глад.

— Ето подходяща пещера! — радостно възкликна Куивера. — Дали е празна! Впрочем, това не е сигурно… Рифовете нямат силно поле, въздухът трябва да се задържа изкуствено. Това правят пространствениците и микроскопичните живи клетки, които изграждат самите Рифове. Всеки Риф е особен жив свят и не знам с какво точно можем да се сблъскаме тук. Въздухът може да се задържа и от една трета, много неприятна сила. — Той вдигна ръка. — Стоп! Трябва да проверим.

Кълбото от светещи скъпоценни камъни беше съвсем близо.

— Виждате ли? Чикуита влиза в атмосферата на Рифа. Сега ни тегли Адам, а тя следи за въздуха.

Чикуита се устреми напред, а Адам увисна неподвижно.

— Мислих си за това — обади се Рейлънд. — Когато две сфери се срещат, налягането на въздуха трябва да ги отблъсква.

Куивера кимна.

— Вижте! Тя прави примитивен шлюз, за да минем.

Рейлънд внимателно наблюдаваше какво става. Въздушният облак приближаваше Рифа. Малките същества, които приличаха на риби и на птици едновременно, започнаха да се суетят. Стив разбра, че диаметърът на въздушния мехур намалява, но не чувстваше увеличение на налягането.

— Разбрах! Тя създава нов облак, който обхваща и нас, и Рифа. После пробива нашия и излизащият въздух изравнява налягането.

Сякаш в отговор на тези думи се почувства слаба вибрация. Като че до тях бе достигнала вълна от далечен взрив. Вътрешната повърхност изчезна напълно.

Рейлънд бе изцяло погълнат от красотата на новия свят. Непрекъснатият светлинен дъжд от милиардите звезди, който проникваше през мъглявото сияние на въздушния мехур, правеше картината приказна. Яркото Слънце раждаше жълтеникави отблясъци върху кристалните клони на… „дърветата“! Може ли тези образувания да се нарекат растения? Куивера не му разреши да се наслади до край на прекрасната гледка.

— Дойде и нашият ред, Стив.

Жално скимтейки, рифоплъховете висяха на два-три метра над входа на пещерата. По израненият гръб на Чикуита пробягваха тръпки.

— Какво трябва да правим?

— Пространствениците имат врагове. Това са груби бронирани бандити, които се движат бавно и в Космоса не представляват заплаха. Но те причакват нашите приятели тук. Затова ще трябва да влезем в пещерата първи. Разбира се, ако ми окажеш честта да ме последваш. — И Куивера се отблъсна към входа на пещерата. — Какво пък, да влизаме.

Куивера спокойно развърза една кърпа и измъкна от вътре доста древен образец на полицейски пистолет. Явно не умееше да борави с оръжие — дълго не можа да открие как се вади пълнителя, за да провери патроните. Рейлънд забеляза, че са останали само четири. Очевидно Куивера имаше трудности при набавянето на боеприпаси. Най-после вкара пълнителя обратно и хвана дръжката по-удобно. Удари с цевта един зеленикав сталакмит в основата му и го отчупи. Отначало Рейлънд не разбра за какво ще служи това парче. Мислеше, че е просто един импровизиран меч. После се досети за истинското му предназначение — това беше една прилична факла, която светеше благодарение на затворените вътре фузорити.

Рейлънд влезе след Куивера, без да погледне към Дона.

Вътре ги чакаше странна плетеница от извити коридори. Стените им бяха удивително гладки, сякаш са шлифовани от честото съприкосновение с нечие огромно и твърдо тяло. Рейлънд започна да се безпокои. После си помисли, че ако се отчете възрастта на Рифа, стените може да са били изгладени преди милиони, дори милиарди години. Тези потопени в тъмнина коридори, изшлайфаните стени, изградени от телцата на умрели фузорити, най-вероятно са били мъртви още преди Земята да се кондензира от космическия прах.