Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Чукането стана настойчиво и по-силно.

— Я да видим — мрачно каза Рейлънд и се отправи към илюминатора. Нищо не се виждаше. Той отиде до външната врата на въздушния шлюз. На нея имаше прозорец и филтър срещу радиацията. Стив вдигна филтъра и погледна навън.

Към него нетърпеливо гледаше едно напълно човешко лице.

Човек!

Той погледна към Дона.

Не може да бъде!

Човекът беше без скафандър. Загърнат във вехто одеало, той чукаше по вратата с дръжката на дълъг нож.

— Стивън! — извика Дона. — Ами аз го познавам! Това е Куивера! Той докара Чикуита на Земята, за да спаси Дондъривоу. Отвори люка!

— Какво!

— Отвори люка! — повтори тя решително.

— Но нали въздухът…

— Не се безпокой — нетърпеливо го прекъсна тя. — Виж!

Отначало Рейлънд погледна мъжа. Беше слаб, дребен, с лице наполовина скрито в рижа брада. Все пак личеше, че пришълеца от Космоса не е в първа младост. Зад гърба му се виждаше някакъв силует с плавни очертания, обграден от синкаво сияние.

— Пространственик? — кратко попита Стив.

— Разбира се. Вече не се учудвам, че Чикуита е толкова развълнувана. Сигурно е почувствала приближаването на своя събрат. Отваряй люка!

Рейлънд още се колебаеше. Въображението му твърде ясно рисуваше картината на всмукания от вакуума въздух. Нямаше желание да отваря люка.

— Но…

— Те си имат въздушен мехур! Как иначе, според теб, биха оживели?

С усилие на волята Стивън си наложи да превключи клапана. Чу се стържене на метал в метал, клапанът засъска, изравнявайки налягането. Във въздуха се усети някакъв странен, но приятен аромат.

В шлюза бързо влезе човекът, следван от пространственика. Той беше по-голям от Чикуита и малко по-тъмен на цвят. На тюленовата муцуна светеше и пулсираше червен нос. Оглеждайки шлюза с големите си тъмни очи, съществото доволно мъркаше.

— Стой! — заповяда рижият.

Пространственикът чакаше търпеливо да бъде затворен клапана на външната врата. След като приключи, Куивера разреши:

— О’кей, Адам, тичай при приятелката си.

Двете златисти същества закръжиха в тесния шлюз и си говореха на два гласа — единият плътен баритон, другият висок сопран.

— Като деца са — усмихна се Куивера. — Толкова се радват на срещата! — Той свали от главата си нещо, което някога трябва да е било шапка и се поклони. — Госпожо, господине, казвам се Куинатоно Куивера, ваш покорен слуга!

— Здравейте, Куивера — Дона леко се поклони.

— О-о, дъщерята на Планиращия! — с неподправено удоволствие гостът разпозна домакинята си. — Радвам се да ви видя. И вас, сър… Засега не ви знам името.

— Стивън Рейлънд.

Той протегна ръка и скрепиха запознанството си със здраво ръкостискане.

— И ние се радваме на срещата, Куивера, но…

— Какво правя тук? — завърши вместо него въпроса гостът. — Много просто. Адам усети присъствието на Чикуита. — Двете същества висяха неподвижно във въздуха, притиснати едно о друго. При думите на Куинатоно те се обърнаха към хората. — Ние с Адам отдавна ви очакваме. Той има способността да вижда отлично Космоса и успя да забележи нещичко. С негова помощ и аз го забелязах.

— Какво сте видели?

— Преследва ви крайцер на Плана.

Рейлънд инстинктивно посегна към нашийника. Лицето на Дона стана бяло като тебешир. Сигурно генерал Флаймър е засякъл съобщението до Планиращия.

Военните действия в Космоса имаха един изход — по-бързият кораб побеждава по-бавния. Един радарен залп в нашийника на Рейлънд не оставяше съмнения за изхода на евентуалния бой. Да бягат? Крайцерът бързо ще ги настигне. Ако се опитат да се скрият като изключат двигателите, щурманите на крайцера лесно ще изчислят положението им по последната засечена точка. Ако не ги изключат, яркият пламък на дюзите ще бъде прекрасна мишена, която се вижда от милиони километри. Всеки опит за бягство ще предизвика изменение върху екраните на скенерите на крайцера.

След това радарен импулс ще детонира нашийника…

Всички тези мисли преминаха като вихър през съзнанието на Рейлънд.

— На кораба има ли оръжие? — дрезгаво попита Той.

На изсеченото скулесто лице на Куивера се появи нещо като учудване.

— Да се сражаваме против Плана? Не, млади приятелю. Забравете за това. Няма да използваме техните методи. Ще тръгнем по своя път. Просто ще избягаме. Това е. Е, до Рифовете има още доста — няколко милиона километра. Но в края на пътя ни чака свободата. Напълно е възможно и друго. — Той се загледа в ръцете на Рейлънд, хванали железния обръч. — Възможно е да успеете да се избавите от тази дрънкулка.