Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Чикуита — тихичко извика момичето.

— Един момент, мис Криири — решително каза Рейлънд. Беше започнал да се осъзнава. — Къде смятате да ме откарате?

Тя замислено гледаше към ракетата.

— Имам заповед от Машината, според която Стивън Рейлънд трябва да бъде доставен в друга банка за органи. ТАм неговите органи ще се използват за лечението на важен член на Планиращата комисия.

— Звучи доста странно — отбеляза той.

— Да, доста. Чикуита! — извика Дона и тропна гневно с крак.

Отвътре проблесна нещо златисто, видя се някаква бледа синкава мъгла…

Пространственикът!

Кафяво-оранжевите очи гледаха към дона с обожание. С котешка грация рифоплъхът се изви и се превъртя във въздуха. Това беше радостен поздрав. След това замря, неподвижно увиснал пред стопанката си.

Рейлънд най-после си възвърна способността да говори и понечи нещо да каже, но момичето сложи пръст върху устните му.

— Тихо! Няма време за спорове! Трябва за изчезваме, докато не са се върнали за вас.

— Защо трябва да се връщат за мен? Според Машината трябва да бъда преместен в…

— Фалшификат. — Тя хладнокръвно отвърна на изумения му поглед. — Да. Аз фалшифицирах заповедта, затова можете да ми вярвате. хирургът ще хукне след нас веднага щом предаде обичайното потвърждение за изпълнението на заповедта. Това ще стане… да кажем след пет минути.

— Изобщо не разбирам…

— Не трябва! — избухна момичето. — Няма време! Старая се да ви спася живота. Освен това има още една причина. Ако трябва да сме до край откровени, вие сте нужен на баща ми.

— На Планиращия? Че защо Планиращият ще фалшифицира заповедите на Машината?

— Няма време сега да ви обяснявам — бързо каза Дона и тревожно се заоглежда. — Бог да ви е на помощ! Няма да мога да ви скрия в ракетата. Веднага ще се нахвърлят на нея, а там няма къде да ви скрия. Мисля, че мен ще ме пуснат. Но вас…

— Какво трябва да направя?

— Как какво? Качвайте се върху Чикуита! Според вас за какво съм я докарала? Тя знае на къде да лети.

Рейлънд се качи и полетяха.

Това бе най-невероятното животно, яздено от човек. Стройно обтекаемо тяло, златист мъх, който към опашката ставаше черен…

Когато Рейлънд се качи на гърба му там долу, на площадката, Дона даде кратка команда. Животното едва чуто замърка, по мускулите на гърба му премина тръпка. То внезапно подскочи и се издигна на стотина метра. Рейлънд не почувства нищо — нито тласък, нито претоварване. Просто изведнъж се оказаха високо в небето. Далече долу Стив видя как дъщерята на Планиращия се прибира в люка на ракетата. Явно Дона нямаше намерение да чака неприятностите. Рейлънд чу рева на двигателите. Ракетата изглеждаше като черна точка в огнената струя на двигателите. Само това, че не се смалява, свидетелстваше, че се издига след него.

Пространственикът се беше издигнал вече на триста метра. Рейлънд, здраво вкопчен в гърба му, не чувстваше насрещния вятър. На североизток се виждаха буреносни облаци. Звездите не се виждаха, закрити от слой перести облаци. Вихри носеха прашния въздух като черни кули. На северната част на Куба вече валеше дъжд.

Рейлънд погледна надолу. Ракетата на Дона не се виждаше. Пространственикът плавно направи завой и се устреми в посока на бурята.

— Не! — изкрещя Рейлънд. — Там не може!

Съществото или не го разбираше, или не желаеше да чуе. То силно мъркаше като котарак и продължаваше да се носи срещу черните облаци.

Стив, както и преди не усещаше движението. Полето на пространственика, каквато и да беше природата му, успокояваше всеки негов атом на тялото и на обкръжаващия го въздушен мехур. Около полето светеше синкав ореол. Полетът беше почти безшумен, въпреки че летяха почти със скоростта на звука.

Невероятно!

Тренираният математически ум на Рейлънд мигновено анализира фактите. Съществото създава около себе си силово поле, нещо като капсула, чиято форма зависи от съпротивлението. В началото имаше обтекаемата форма на капка, а при достигане на звуковата бариера полето стана остро като игла.

Те летяха над океана през леките облаци право срещу фронта на бурята. След няколко минути Рейлънд беше измокрен до кости от ледения дъжд. Интересно! дъждът преминава през капсулата, а въздухът — не. Рифоплъхът жално замяука. И на него не му хареса студената вода, обаче продължи да се носи напред.

Рейлънд не можеше да се ориентира къде се намират. От всички страни имаше само гъсти облаци, ярко пробляскваха мълнии… Най-после пробиха горната граница на облаците и се озоваха на чист въздух. Заливаше ги ослепителна слънчева светлина иззад западния хоризонт.