Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Не! — дрезгаво прошепна той. — Това не е възможно!

Момичето го погледна със съжаление.

— Кое не е възможно?

Рейлънд едва не припадна при мисълта, че всичко това може да се окаже истина. Той извика отчаяно:

— Ако съм бил тук по-рано, бих запомнил това място!

Анжела бавно се усмихна.

— Просто още едно доказателство. Хората, от които са те събрали, са били врагове на Плана и са използвали мозъка за усъвършенстване на даденото от майката Природа. В резултат на всичко това се появи опасен за Плана ментален тип…

— Не! Не! — Рейлънд почти не я слушаше, само въртеше безсмислено глава.

— Доказателствата да предостатъчно, дори и да не вярваш в това. Спомни си твоите опити за саботаж — тунелите на субметрото, реакторите, йонните ускорители в ракетите и всички други неща, унищожени от твоите „усъвършенствания“ в силовото поле…

— Не си спомням! — Рейлънд трепереше.

— Друго преимущество на сглобеният ти мозък е това, че хирурзите го снабдиха с контур за самоизтриване на паметта, за да не може „патицата“ да издаде тайната при разпит. Не си ли забелязал бели петна в паметта си?

Той успя да кимне:

— Да, забелязал съм.

— Ето, видя ли?! — в усмивката й се четеше скрита заплаха.

— Какво да видя?

— Цялото това внимание, което ти отделиха през тези три години доказва, че „макетът“ действа отлично. Но вече всичко свърши. Стивън Рейлънд ще стане безпрецедентен случай — неговите органи ще бъдат използвани повторно! Не унивай, Стив! Какво си ти? Седемдесет и пет килограма храна за акулите, открадната от хирурзите!

Храна за акулите! Ако това е истина, мястото му е точно там!

Рейлънд се притаи в гъстата растителност около стоманения бункер за човешки отпадъци. Наблюдаваше часовия на покрива на клиниката.

Беше много тъмно. Между клоните на дърветата се виждаха ярки звезди. Но апаратите, които той считаше за прожектори, не бяха включени.

Рейлънд се стараеше да избягва мисълта за неуспех. Една тревога по-малко.

Часовоят скучаеше и зяпаше океана. Това, което виждаше Стив, представляваше ужасно зрелище. Странно бе, че Планът съхранява този видим спомен за човешкия ужас точно тук. Нали изолацията от останалия свят трябваше да ги предпазва от шокови състояния? Трябваше бункера да бъде скрит по-добре от погледите на обитателите на „Рая“. Вътре имаше няколко тона човешко месо — ампутирани крайници, части от тела и цели тела. Бяха взели от това побеляло мъртво месо най-маловажното — живота. Остава само превъзходна органика. Това също беше странно. Отпадъците биха били отлична храна за животните. Цели хектари изтощена почва би могла да се подхрани с помощта на протеините и фосфатите, съдържащи се в тези трупове.

Но Планът бе решил да ги използва по друг начин. Струпаните отпадъци се спускат по улея на шлепа. Хвърлят плътта на раци, риби и медузи… Защо не? После тази риба ще я ядат хората.

Рейлънд неспокойно се размърда в скривалището си, когато мисълта му се прехвърли на друга тема. Ако казаното от Анжела е истина, тялото му е направено точно от такива отпадъци.

Откъм общежитията се разнесе говор по високоговорителите, но думите не се разбираха. Какво се е случило? Толкова късно вечер никога не са ги използвали. Включиха и други говорители, които бяха по-близо, и той чу своето име.

Рейлънд изруга наум. Значи го търсеха.

Часовоят стоеше на поста си непоколебим като самата Машина и гледаше към територията на „Рая“. Не можеше ли поне за малко да погледне към звездите, за се почеше, да се прозине, да се протегне, да направи нещо?

Високоговорителите отново оживяха. В гласа на говорещия личеше раздразнение, сякаш някой по-висшестоящ го бе нахокал и сега той си го изкарваше на жителите на „Рая“. Близките говорители също се събудиха и Стив ясно чу името си. „Рейлънд“ — ехото се предаваше по редицата високоговорители. „Рейлънд! Рейлънд! Рейлънд!“

Изобщо не се изненада. Това трябваше да се очаква. „Заповядано… е… да се… явите… незабавно… в клиниката…“. При езерото се появиха трепкащи светлини на ръчни фенери.

Рейлънд дълбоко пое дъх. Ще се наложи да изпита съдбата, дори ако часовият не се обърне.

Той се напрегна и замря. Сякаш чул мислената молба на Стив, пазачът на покрива извърна глава, кимна на някого и стремително изчезна в коридора на най-горния етаж. Всичко стана толкова бързо, че ако Рейлънд бе с прикован в бялата фигура поглед, можеше и да не забележи движението на покрива.