Фредерик Пол - Рифовете на космоса

„3-ти декември.

На сутрешната проверка извикаха страшно много хора. Има слухове, че в Калифорния се е взривил завод за реактори и ще трябват много резервни части. Кога? Днес през нощта?“

Рейлънд обърна страницата. Това беше последната записка.

Д. У. Х. е бил много близо до отговора, но не е успял да стигне до него.

Гладът започна сериозно да измъчва Стив. Организмът му вече отказваше да приема захар.

Опорто беше започнал да подозира нещо. Не се отделяше от Рейлънд нито за минута. Облегнат на парапета до езерото, той гледаше как Стив се мъчи да свали някой кокосов орех с камък. Не успя да улучи нито един, но за щастие съзря в тревата повалена палма.

— Явно много обичаш кокосово мляко — забеляза дребният мъж.

— Обожавам го!

Всъщност орехът беше презрял и млякото имаше отвратителен вкус.

— Върви ли с чесън?

Опорто намекваше за стръковете, които Реймънд беше откопал преди това. Стрелообразните зелени пера на растението се извисяваха над тревата, а под земята се криеха малки скилидки с характерна силна миризма.

— Остави ме на спокойствие, моля те — помоли Рейлънд. — Аз… нещо не се чувствам добре…

— Нищо чудно — въздъхна Опорто.

Все пак тръгна на някъде без повече въпроси.

Стив веднага забрави за него. Беше много изтощен и слаб. Но се стараеше сам да се убеди, че е самовнушение — нали някой корабокрушенци са издържали на подобна диета с месеци и години. Само че не са се подлагали три пъти дневно на изкушението на пълна маса с вкусна храна.

Имаше и други съображения. Рейлънд внимателно наблюдаваше рибите, плуващи в прозрачната вода на езерото. Можеше да улови някоя, да накладе огън и да я изпече. После се отказа от тази идея. Не си струваше да поема излишни рискове. Охраната на „Рая“ със сигурност е инструктирана как да постъпва с тези, които са открили тайната на транквилизаторите. Ако открият такъв, вкарват директно в кръвта му още по-силен наркотик. Тогава никакво усилие на волята не може да помогне. А съквартирантите му още от сега го гледаха подозрително, да не говорим за Анжела и Опорто, които открито го подозираха, че крои планове за бягство. Затова още на другата сутрин след проверката той се отдели от обитателите на „Рая“ и обходи стената по цялата й дължина. Стената бе непроницаема. Оставаше улеят.

Остатъците след утилизиране на „живите трупове“ се складираха в бункер от неръждаема стомана до северната клиника. В момента там нямаше нищо. Всичките тонове човешки отпадъци бяха натоварени на шлепа предишната нощ.

Стоманените стени блестяха ослепително под лъчите на яркото тропическо слънце. Около резервоара имаше телена ограда, скрита зад гъста растителност. Рейлънд предполагаше, че най-вероятно по нея тече ток. А може и да няма ток…

Нямаше смисъл да се бави с бягството. Колкото по-скоро, толкова по-голям шанс да останеш цял.

На покрива на северната клиника се виждаше часовой. Около него имаше някакви устройства, които приличаха на пръв поглед на мощни прожектори. Рейлънд се намръщи, когато ги забеляза. Ако улеят нощем се осветява, задачата става доста по-сложна. Въпреки че… Прожекторите бяха странни — малки, без стъкла, но с рефлектори. Стив мислено си пожела успех. Може би тези апарати са поставени там със съвсем друга цел? Може би. Оставаше само да се надява.

— Стив! Стивън Рейлънд!

Викаше го Опорто.

Рейлънд тръгна срещу него без да бърза. Откъде знаеше дребосъкът къде да го намери?

Опорто едва не трепереше от вълнение.

— Какъв кошмар? Чу ли вече?

— Какво да съм чул?

— Още един тунел се е срутил. Загинали са хиляда и осемстотин човека. Знаеш ли какво си мисля? Това е саботаж!

Рейлънд поклати глава с недоверие. Чувството за опасност и нередност не го напускаше. Ако „Раят“ наистина е напълно изолиран от останалия свят, тогава от къде Опорто знае всичко това?

— Саботаж ли? Кой може да е?

— Антипланови елементи — жизнерадостно обясни дребосъкът. — Навсякъде аварии! Загинали са хиляди! Свързочните канали са повредени! — Той хвърли бърз поглед встрани, усмихна се и извика: — Ти не мислиш ли така, Стивън Рейлънд?

Стив ясно почувства мириса на опасност. Проследи погледа на Опорто и я видя трима яки пазачи втренчено го гледаха. Дребосъкът изобщо не се смути.

— Точно така, Стив! Второто ми име е Юда Искариотски!

Пазачите като че ли се бяха приготвили да срещнат съпротива. Рейлънд обаче ги остави мирно и тихо да го отведат в клиниката. Биха му инжекция. Той гледаше безучастно. В кръвта му отново имаше наркотик. Но този път не означаваха почти нищо.