Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Тази глупост да не се повтаря! — предупреди го пазачът преди да го изведат отново навън.

Организмът му реагира мигновено и той се примири. Леката разхлабваща топлина вече не беше опасна за живота. Време само за смях и закачки!

Можеше и да яде!

По време на обяда един пазач стоя до масата на „Президентите на Дикси“. Без да му обръща внимание, Рейлънд е апетит унищожаваше порцията свинско с картофи. Докато допиваше третата чаша кафе си мислеше, че повече няма да се доверява на Опорто.

Всичко беше страшно вкусно. Защо не? Транквилизаторите не пречеха на мисловната дейност, а само намаляваха силата на емоциите, които възбуждат мисленето! Страхът и безспокойството вече бяха изиграли своята роля. Планът за бягството е готов! Стив възнамеряваше да го приложи още същата нощ, в най-лошия случай — следващата. Сега, когато охраната знаеше за диетата на Рейлънд, гладуването изгуби смисъл. Калориите ще крепят мускулите му и ще изиграят важна роля при бягството.

Той с нетърпение чакаше да се стъмни. Времето не чакаше — този ден извикаха много хора. Съквартирантът му чу името си на обедната проверка и още го нямаше. По-старшите жители бяха на мнение, че изобщо няма да се върне.

— Ако не дойде до следващата проверка — казваха те, — отпиши го!

През деня извикаха петима. След вечеря — още седем.

— О-хо! — промърмори си Рейлънд. — Съдбата явно е благосклонна към мен, щом в общежитието останахме само трима.

След вечерната проверка той се разходи за последен път в парка и тръгна да си си опита късмета.

Точно навреме!

Едва бе успял да навлезе в гъстите сенки на парка, когато един пазач се приближи до общежитието. От разговора Рейлънд долови само името си и думата „клиника“. Някой отговори с басов глас. пазачът отново заговори, но Рейлънд успя да чуе само „… тя ще почака“.

Рейлънд се притаи. Не знаеше за какво го търсят, но беше сигурен, че времето му изтича.

А „тя“? Коя беше „тя“? Анжела?

Едва ли. Все пак защо да не отиде да я види? Ако Анжела е успяла да уговори пазача да дойде да го повика, защо да не изясни причината? А ако не е тя… Все едно. Колкото е по-далеч от „Президентите на Дикси“, толкова по-добре за него.

Анжела не беше пращала никого да го вика. Изобщо си нямаше и понятие и въобще не я интересуваше.

Рейлънд се огледа напрегнато и приседна до креслото й. Тъмната тропическа нощ беше топла и нежна. Стив разказа за предателството на Опорто и новата доза наркотик. Каза й всичко, не за да си облекчи душата, а за да види нейната реакция.

— Той е постъпил правилно, Стив! Знаеш, че антиплановите постъпки се наказват.

Рейлънд поклати глава.

— Изобщо не те разбирам. Едно е да работиш за Плана. Това е разбираемо. Това е задължение. Съвсем друго е да предадеш другаря си.

— Грешиш, Стив! — засмя се Анжела. — Помниш ли с какво се занимавах преди да се срещнем?

— Работила с с компютър.

— Точно така! Задавахме му задачи. И то сложни, много сложни задачи. Толкова обичах работата си, Стив! Компютърът решаваше задачите една след друга. Раз-два, щрак-щрак — и готово! Той не правеше грешки, той беше част от Плана, разбираш ли? Една от частиците на глобалният План на Човека, който се управлява от Машината. Знаеш ли защо компютърът не правеше грешки?

— Защо? — спокойствието й определено го дразнеше.

— Защото постоянно го проверявахме! — тържествено възкликна момичето. — Имаше специален контур за тестване. След като реши задачата, ние пускахме сигнал за проверка. Този сигнал беше с пет пъти по-високо напрежение от обикновения. Пускахме го през всяко реле, през всеки транзистор, през всяка интегрална схема! Ако нещо не е в ред, то веднага излизаше от строя. Ние го заменяхме и… Знаеш ли, Стив, аз съм такъв проверяващ сигнал.

Тя се наклони напред и се опря в преградата, предназначена да предпази безръкият й торс от падане.

— Но…

— Такива като теб нямат право да нарушават Плана! — извика Анжела. — Вас трябва да ви откриват навреме и да ви сменят. Ние с Опорто изпълнявахме тази функция в система на Плана — да откриваме и съобщаваме за ненадеждни детайли на системата. Ти беше точно такъв лош детайл, Стив. Признай си го… Ти можеше да подведеш. На практика ти ни подведе! Без теб Машината ще се справя с Плана много по-добре.

Рейлънд обикаляше около креслото. Момичето го гледаше едновременно тържествено и състрадателно. Накрая той неохотно попита:

— Все още ли се стремиш да служиш на Машината, Анжела? Дори след като ти е взела ръцете и краката?