Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Стив, скъпи — тихо продума тя.

Рейлънд обаче бе решил да не се поддава на обаянието й.

— Току-що идвам от първото заколение — нарочно грубо обяви той. — Познай какво им трябваше? — Анжела тревожно се ококори. — Нищо особено, само кръв. Провървя ми, а?

— Разбира се, Стив, това е голям късмет. Защо говорим само за това. Хайде пак да отидем при езерото. Днес е топло, при фонтана сигурно има ветрец…

— И това е всичко, което те вълнува, така ли?

— Стив!

— Храна и уют! Това ли е всичко, което те интересува?

— Днес си в лошо настроение — раздразни се тя. — Ако не искаш да дойдеш с мен, ще отида сама.

— Значи ти е все едно?

Тя понечи да каже нещо, но си замълча.

Рейлънд виждаше, че дразни момичето. Но не особено много. Тя се стараеше да си възвърне душевното равновесие. Затова бързо се отдалечаваше.

Той остана на мястото си.

Едно е да не подозираш, че си натъпкан с транквилизатори, съвсем друго — да знаеш за това. Чрез редовни препирни и караници с другарите си може би ще успее да поддържа необходимото ниво на адреналина, но това е изморително. Трябва да изведе наркотиците от кръвта си.

Имаше едно просто решение — да престане да яде и пие.

Той щателно разработи системата. Нещичко трябва да яде, за да не умре от глад. За тази цел Реймънд избра захарта. Още същият ден, след като обедната проверка приключи, той отиде в ъгъла на столовата и натъпка джобовете си със захар. Излезе, без докосне храната. Захарта също е съмнителна, но едва ли Машината, с цялата си педантичност, ще тъпче и нея с наркотици.

Водата, разбира се, също беше забранена. Започна да обмисля план за дестилатор. Това би привлякло внимание, а още от сега беше жаден.

За да забрави за жаждата, той отиде да види Анжела. Поразходиха се. Рейлънд остана поразен от факта, че тя се чувства толкова удобно в маневреното си кресло. Накрая се спряха до езерото.

Рейлънд й се струваше особено мрачен днес. Той съзерцаваше водата с нескрито въжделение.

Вода! Чиста, бистра, сладка! Обаче езерото беше източник на всичката питейна вода в „Рая“ и би било глупаво да пие от него.

Разговорът нещо не вървеше. Говореха за плаване, за звъна на леда в чаша с вода, за това как носа на лодката пори вълните… Все около водата. Вода!

Накрая Анжела раздразнено прекъсна словоизлиянията му:

— Тогава иди и поплувай. Не се безпокой за мен. — Нежна усмивка. — Аз ще се въздържа по някои понятни причини. А ти поплувай. Много искаш да се изкъпеш в езерото, нали?

Отначало Стив разгорещено отказваше, но после му мина неочаквана мисъл: а защо не?

Той тръгна да търси дървени парчета. Този номер е измислен от моряците още преди няколко века — ако лежиш отпуснат във водата, това ще ти помогне да утолиш жаждата си. Малко, но ще помогне. Поне докато мозъкът се освободи напълно от действието на наркотиците.

Рейлънд лежеше в плиткото и мислеше. Играеше особена игра, залогът бе неговия живот. Разрешаваше на водата да стигне до врата, до брадата, да докосне устните, дори задържа няколко капки в устата си…

Колко лесно можеше да утоли жаждата си — просто да преглътне няколко пъти. Една малка глътчица едва ли ще повлияе, мислеше той, докато местеше водата от едната буза към другата и се наслаждаваше на усещането…

Рейлънд изплю предателската влага и побърза да излезе на брега.

Изкушението едва не взе връх. Сега знаеше, че жаждата играе същата роля, както и раздразнението. Вече чувстваше и виждаше много неща, на които до вчера не бе обръщал внимание. Болеше го раната на ръката, където медицинската сестра неловко бе вкарала иглата. Тесният панталон претриваше бедрата. Колко е хубаво да усещаш всичко това!

Анжела подозрително го оглеждаше.

— Какво ти става? — запита.

— Няма нищо.

— Държиш се сякаш… Не знам и аз… Може машината да е дала заповед да те преместят от тук? Или да ти свалят нашийника?

Рейлънд се замисли. Какво пък, възможно е. Трябва само да издържи още малко и ще си опита късмета. Докато се подсушаваше с кърпата, каза:

— Защо не? Дондъривоу е успял.

— Стив, това антипланови мисли! — предупреди го Анжела. — Разочарована съм от теб. Вече никой не може да избяга по метода на Дондъривоу. И дори да имаш такава възможност, твоят дълг към Плана…

— Стоп! — прекъсна я Рейлънд. — Какво каза? Знаеш ли нещо за Дондъривоу?

— Знам как е избягал. В края на крайщата, избягал е от тук.

Рейлънд пусна на земята двете половини на съдраната кърпа.

— Как е избягал?