Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Човекът до Рейлънд нещо си шепнеше под носа и гледаше към вратата на асансьора, сякаш беше портала на ада. Той забеляза, че Стив го гледа и криво се усмихна.

— За път, а? И аз. Дано първият път не вземат много.

— Хайде, мърдайте! — започна да ги подканя пазача, след като отвори вратата. — Влизайте! По-бързо!

Асансьорът стремително се спусна и ги стовари в някаква подземна зала. На стената премигваха луминисцентни лампи, въздухът бучеше във вентилаторите.

Охраната им заповяда да седнат на дългите дървени пейки. „Чакалнята“ изглеждаше доста просторна, макар че в нея седяха двадесетина „живи трупа“. Реймънд се зае да ги разглежда. Някои все още бяха цели, но болшинството носеше белези от предишни операции. Някои имаха по толкова протези, че беше чудно какво още можеха да смъкнат от тях хирурзите.

Нервният мъж приседна до Реймънд и зашепна в ухото му:

— Разбирате ли, първият път няма да вземат кой знае колко… така мисля… Защо? Ами ако тъканите ви се присаждат лошо? Тогава първо ще направят един-два опита и ще видят как вървят работите… и чак след това ще започнат основната операция… в това съм абсолютно сигурен…

Той млъкна, защото вратата се отвори. Гледаше като давещо се коте. Влезе една сестра, без да им обръща никакво внимание. Рейлънд побърза да успокои изплашения човек, за да се отвлече от собствените си грижи.

— Точно така — каза той. — Така би трябвало да бъде.

Разбира се, на практика не беше така. Планът знаеше вече всичко за тъканите на техните организми. Но мъжът се беше хванал за тази мисъл като удавник за сламка.

— Да, днес няма от какво да се страхуваме… — мърмореше той. — Сигурно някой непохватен глупак си е отрязал един-два пръста. Значи толкова и ще вземат… — Той учудено си погледна дланта. — Два пръста… Е, и? Може и без тях. Или пък ще трябва крак? Във всеки случай, първият път не взимат нищо сериозно, защото…

Вратата се отвори. Влезе млад, строен пазач. Явно скучаеше. Никакво съчувствие нямаше в погледа, който хвърли на чакащите.

— Екрот! — извика той, гледайки в списъка.

Мъжът до Рейлънд скочи.

— Аз!

— Тръгвай!

Бедният човечец въздъхна тежко, отчаяно погледна към Рейлънд и излезе.

Стивън седеше и чакаше.

Един по един извикаха „живите трупове“, за да може Планът да получи това, което му се полага. Рейлънд наблюдаваше как отиват към операционните зали. По-лесно е да мислиш за другите, отколкото за това, което ще се случи с теб самият. Излезе ветеранът с яркосините очи, съскащ с тръбите на дихателния си апарат, който му служеше за бял дроб. Излезе и младото момиче, чиято дясна половина беше странно плоска…

Извикаха Рейлънд предпоследен. Сестрата прочете името му и той стана. Чувстваше някаква неестествена лекота. Някъде в покрайнините на нервната система възникна странно тръпчиво усещане. Като че ли се раждаше болка, която не може да си намери определено място по тялото.

Какво ще вземат?

Крак?

Ръка?

Или някой вътрешен орган?

— Побързай! — подкани го сестрата.

Беше симпатична червенокоса девойка. Носеше венчална халка. Някъде имаше предан на Плана момък, който я гледа с любов и топлота. Тук тя се явяваше въплъщение на това, което след малко ще отреже от Реймънд някоя част от тялото му.

Той не мислеше за нищо. Механично крачеше зад медицинската сестра. Пулсът болезнено удряше в ушите. Цветовете бяха много ярки. Във въздуха се носеше тежък мирис на антисептични средства. След това синята стерилна светлина стана нетърпимо ярка.

Бяха влезли в малка операционна. Блестящият, хромиран хирургически стол заемаше основното място в центъра на стаята.

Реймънд облиза пресъхналите си устни.

Сестрата изведнъж се засмя.

— Божичко! Колко сте нервни всички! Още ли не си разбрал защо си тук?

Той кимна. Разбира се, знаеше. Но защо не виждаше никъде хирургически инструменти?

— Ето, че не си разбрал! — весело каза момичето. — Днес, приятелче, ще ти вземат само кръв. Всичко на всичко петстотин грама червена кръв. Е, следващият път може и да не е така.

Рейлънд легна по гръб. Тя го покри със стерилна мушама и го пристегна с турникет над лакътя на дясната ръка. Стив лежеше и гледаше как кръвта му тече в стъкленицата. Болка нямаше. Но той не намираше и нищо приятно в тази ситуация. В ръката му нещо пулсираше, сякаш предупреждаваше за предстоящата болка. От време на време тръбичката неприятно просъскваше. Звукът странно му напомняше за пробит сифон.