Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Тази сграда се намираше близо до брега. Един тръбопровод я свързваше с лодка, по-скоро шлеп, който товареха с остатъците на обитателите на „Рая“ и други отпадъци, вземаха го на буксир до определено място в морето и там се освобождаваха от товара.

Рейлънд замислено се наведе над картата.

Само улеят даваше някакви надежди. Собственикът на дневника не се е сетил веднага за него, идеята е дошла чак след няколко месеца, когато, ако се съди по записките, вече не е можел да мисли трезво. И все пак…

Разбира се, заслужаваше си да се помисли над този вариант. Много е възможно бягството от там да успее.

Въпросът е къде ще отиде след това.

Отхвърлил засега мисълта за бягство Рейлънд започна внимателно да прелиства дневника. Престана да чете чак когато откъм общежитията чу шум и се досети, че е време за обедната проверка.

Не повикаха никого от обитателите на „президентите на Дикси“. Чак когато им разрешиха да се разотидат Рейлънд осъзна, че през цялото време е стоял със спрял дъх. Гатник го погледна и му намигна.

— Отначало с всички е така. После ти става безразлично.

— Какво е това? — потресен попита Стив, гледайки зад Гатник.

Онзи се обърна. По пътеката двама пазачи бутаха инвалидна количка с прикачени към нея множество апарати. Проводниците и тръбичките на апаратурата опасваха човека в креслото. От него беше останало много малко. Главата беше здраво обинтована, само на мястото на устата се виждаше отвор. Разните помпи, тръбички, цилиндри и други прибори жужаха и съскаха като живи.

— А-а, това… — Гатник не можеше да помаха, защото двете му ръце бяха потрябвали на някой друг. Затова се наведе напред и извика: — Здравей, Алек! Този път какво?

Бинтованата глава леко кимна, невидимите устни прошепнаха:

— Ти ли си, Гатник? Мисля, че само втория бъбрек.

— Гърлото ти все още е цяло — жизнерадостно заяви Гатник.

Те изпратиха с поглед отдалечаващото се кресло и се отправиха да обядват. Рейлънд не можеше да забрави срещата с „живия труп“.

— Не знаех, че поддържат живота, дори когато почти нищо не е останало от нас.

— Мисля, че Алек е особен случай. Той е най-възрастният в „Рая“. — В гласа на Гатник имаше неподправено уважение. — Тук е почти шест години.

Рейлънд нямаше особен апетит. Още повече, че след първите две-три хапки трябваше да се заеме с храненето на другаря си по маса. След това като че се поободри. По време на разходката след обяда Рейлънд мислеше за това, как добрата храна подобрява настроението. А това доказва… не, не, доказва просто, че дори обреченото същество, каквото е той, може да удави страховете си във вълните на физическото удоволствие. Реши веднага да се върне в къщата и да продължи с четенето на дневника…

В този момент някой го извика по име. Той се обърна и видя към него да тича Опорто.

— Я виж ти? Нима?!

Рейлънд се усети, че оглежда дребосъка за липсващи части. Как лесно това ти става навик!

— Като че ли всичко ти е на мястото, а?

— Тук съм само т два дни. Попаднах в партидата, която пристигна преди тебе. Видях те, като влезе… По-добре да си бях останал в Исландия. Теб не те обвинявам в нищо. — мрачно завърши Опорто.

— Извинявай.

— Няма защо. Къде си сега?

— При „Президентите на Дикси“.

— При тия стари развалини? Слушай, премести се в нашата компания! Имаме в момента две свободни места. А и момчетата са много добри. Нали знаеш как е? Отрежат ти това-онова, главата ти остава. Налага се да си търсиш умствена работа. Моят съсед намери „Лилавата“ — сборник с древноиндийски задачи. Предимно диофантови уравнения, но ако навлезеш в същността…

— Друг проблем ме мъчи сега — меко го прекъсна Рейлънд.

— Какъв?

— Как да се измъкна от тука.

— Ей, Стив, недей да откачаш! Ти си славен момък, имаш пред себе си години! Нима искаш…

— Да, искам! — горещо каза Стив. — Искам да се измъкна от тука, ясно ли е? И въпросът не е само в моя живот, въпреки че, честно казано, ми е доста скъп.

— Какво друго? Чакай, чакай. Сетих се. Момиче.

— Не, бе! Не е момиче. Или поне не съвсем. Има само частично участие. Другото е главно. Длъжен съм да прекратя това, което полковник Готлинт прави с пространственика.

— Стив, Стив… — мрачно започна Опорто. — Тези разговори нямат смисъл. Не разбирам…

Той замълча. Рейлънд го познаваше прекалено добре, за да разчита на продължение без покана.

— Кое „не разбираш“?

— Не разбирам. — нерешително продължи Опорто, — защо ти е точно това момиче? Според мен, едно друго момиче е по-важно за тебе. Помниш ли №837552… Забравих как се казваше…