Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Никога досега в живота си Стив не беше попадал в такова положение — без заповеди, без регистриране. И това го безпокоеше не по-малко от перспективата да го разфасоват на съставните му части. Новото усещане така го завладя, че едва успя да чуе репликата, отправена към него.

— Ей! Новият! Върни се!

Рейлънд се обърна.

Човекът, който го викаше, беше около около петдесетгодишен — така да се каже, в разцвета на силите си. Беше здрав мъж, със загар и гъста къдрава коса. Погледнато статистически, очакваха го още четиридесет години приятен живот.

Такъв образ възникна в мозъка на Стив за част от секундата, преди да види истинският собственик на този плътен глас.

Към него куцукайки се придвижваше абсолютно плешив мъж. Той се подпираше на някаква издялана тояга, почти патерица, защото на мястото на краката се виждаха чифт протези. След миг, когато през листата на дърветата си проби път слънчевата светлина, Рейлънд забеляза, че кожата на главата на този човек е заменена с пластмасово покритие. Освен това, на мястото на едното око имаше превръзка, а друго парче пластмаса покриваше дупката, където би трябвало да е дясното ухо.

— Чакайте! Вие преди малко ли пристигнахте?

Странно бе от тази човешка развалина да излиза такъв дълбок, резониращ глас.

— Да, току-що — отговори Рейлънд. — Казвам се Стивън Рейлънд.

— Играете ли бридж?

Стив за секунда се ококори, но успя бързо да се съвземе.

— Боя се, че не.

— Проклятие! — мъжът се намръщи и се видя, че и веждите му липсват. А шах?

— Да, малко.

— Моля ви, говорете по-силно — и той обърна оцелялото си ухо към Рейлънд.

— Казах „да“!

— Е, все пак е нещо — заяви мъжът с все още недоволен вид. — Може би ще се научите да играете и бридж? Мие сме добра компания. Няма грубости, не си правим номера. Аз съм най-стария в нашата къща — похвали се той. — Погледнете ме! Не е останало много, нали? А съм тука по-дълго от всички.

— Искате да кажете — бавно попита Стив, — че мога да избирам в коя къща да живея? Но аз не знам тукашните правила!

— Тук правила няма. Впрочем — въздъхна мъжът, — забранено е да се биете с повреждане на органи. Никакви опасни игри, иначе ще ви утилизират изцяло, разбирате ли? Нали вашето тяло вече не ви принадлежи, то е станало собственост на Плана, и вие сте длъжен да се грижите за него. — Той направи крачка напред, облегнат на тоягата-патерица. — Е, какво ще кажете? Послушайте съвета ми, елате с мен. И не слушайте тези от другите къщи. Ще ви примамват с тенис на маса, но каква полза от него, ако утре не можете да държите хилката? — Мъжът се усмихна и се показаха два реда изкуствени зъби. — Да се запознаем. Казвам се Уайтхарт.

Отстъпвайки пред увещанията на напористия едноок мъж, Рейлънд го последва. И не сбърка. Някои къщи имаха запустял, неугледен вид, обитателите им имаха оклюмал вид. Домът на Уайтхарт поне беше оживен.

Колкото и да е чудно, но на Стивън „Рая“ му изглеждаше доста приятно местенце. Даваха отлична храна. Продуктите бяха само натурални — нали тъканите трябва да се поддържат в добро състояние. Имаха и много свободно време — донорът трябва да е в добра форма… Тук имаше дори свобода. Поне така се изрази Уайтхарт. Вярно, после се смути. Рейлънд разбра — „Рая“ беше един затвор, чийто стени се издигаха извън полезрението. От друга страна, обитателите на това място не се страхуваха, че ще направят някоя фатална грешка — по-фатално от банките за органи не съществуваше. Пък и пейзажа не предразполагаше към тъга — къщи, разхвърляни по зеления тревен килим, хълмове, украсени с палми, езеро с истинска риба, оградено с кедри и дъбове, синьо тропическо небе…

Обитателите на общежитието, където се засели Рейлънд, се наричаха „Президентите на Дикси“. Вече никой не си спомняше кой нещастник, обречен на утилизация, е измислил това име. Съгласно уговорката тук живееха само мъже. Но като цяло в „Рая“ не се спазваха манастирски правила — имаше общежития, където живееха заедно мъже и жени, и от там вечер се разнасяха стонове и смях. Това също беше позволено.

Вечер, слушайки разговорите между своите съквартиранти, Рейлънд откри някои неща, които силно го удивиха. Например, в отсрещната къща живееше цяло семейство. Странно. Какво ли престъпление е извършило това семейство Минтън?

Рейлънд много добре знаеше принципите, залегнали в основата на банките за органи. Подробно му бяха разяснени по време на пътуването със субметрото насам. Нима в системата на Плана имаше макар и един човек, който да не знае тези принципи?