Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Натикаха ги в сиво стоманено кълбо, много по-семпло от вагона на Планиращия. Когато сферата спря, Рейлънд, все още не на себе си от преживяното, излезе навън и застана пред масивна арка от бетон над железен портал.

Надписът върху бетона гласеше: „Ще възкръснеш в името на Плана!“

Стените мрачно сивееха с голия си бетон. Перките на вентилатора подаваха хладен, влажен въздух.

Посрещна ги пазач с бяла униформа. На куртката му бе пришито червено сърце. Майорът, конвоиращ двадесет и двата свежи живи трупа за банката за органи, с радост ги предаде под командването на охраната и се върна във вагона, без дори да се огледа. Той не обичаше да конвоира. Никой не обичаше тази работа. Това напомняше, че смъртта в крайна сметка е участ, която не може да се избегне. Майорът можеше да съобрази, че една грешка в работата му гарантира еднопосочен билет за „Рая“.

— Да тръгваме! — извика пазачът и двадесет и два ходещи комплекта резервни части вяло тръгнаха след него.

Тесен коридор. След него — дълга правоъгълна стая с дървени пейки. Те се настаниха на тях и зачакаха. Когато дойде реда на Рейлънд, той премина в съседната стая. Там девойка в бяла престилка хвана ръката му и я постави под поток ултравиолетови лъчи. Татуировката засвети призрачно, а момичето прочете името и номера.

— Стивън Рейлънд, веднъж минал през тази врата, твоят живот остава в миналото — произнесе тя в скоропоговорка. — Като самостоятелен индивид не си оправдал мястото си в системата на Плана, но тъканите на твоето тяло ще му служат. — Тя замълча, докато се прозяваше. — Моля за извинение, докъде бях стигнала? А, да! Желаеш ли да кажеш нещо, преди да преминеш през тази врата?

— Да кажа нещо ли? Какво може да се каже?!

— Тогава тръгвай!

Вратата се захлопна след него. Необратимо. Толкова необратимо, колкото и ако бяха сложили кръст над гроба му.

В началото бяха тестовете.

Рейлънд беше разсъблечен, измит, претеглен, измерен, осветен с рентген. Взеха му кръвна проба, образци от тъканите, почукваха го и го преглеждаха — като че ли забравиха само да го подушат и да го пробват на вкус.

Отрязаха късче от кожата и бързо го занесоха на лабораторната маса, където цяла бригада момичета го поеха и му направиха серия изследвания. В резултат на това бе съставена генетична карта на хромозомите, където всяка молекула се намираше на мястото си. После закодираха картата в двоични символи, които прикачиха към нашийника.

Това е интересно, помисли си Стив.

Ако донорът и получателят се различават много по генетичните си структури, присаждането на органи е невъзможно, дори и да се употребяват вещества, които подтискат съпротивата на организма. Започва формиране на антитела, и присадената тъкан се подлага на атака от новото обкръжение, в резултат на което загива. Като правило, след нея и пациента поема към оня свят.

Колкото по-сложен орган се присажда, толкова повече трябва да съвпадат генетичните карти. Например роговицата лесно се присажда от едно око на друго, защото тъканта й е груба и примитивна; може да се прелива кръв — тази тъкан е не по-сложна от роговицата. Но по-специализираните органи могат да се присаждат без вещества, които да подтискат антителата само при близнаци. Подтискащите вещества действат приблизително като антиалергически препарати и увеличават съвместимостта на тъканите, но дори и в този случай генетичните структури трябва да са колкото може по-близки.

Тези мисли за известно време го отвлякоха от по-мрачните мисли за бъдещето. А там, в бъдещето, го чакаше Смъртта от Хиляди Рани, макар и анестезирана и смекчена.

След завършването на всички тези процедури Рейлънд бе оставен на спокойствие. Това донякъде го удиви — той мислеше, че ще го пратят в някоя килия. Но вместо това се оказа в парк, достоен за почивка на милионери.

Под краката му имаше плътен килим от трева, от небето припичаше топлото карибско слънце, клонящо към залез. Под дърветата на парка се гушеха къщички с уютен вид.

Невярващ на очите си, Рейлънд направи крачка навън, сред цялото това великолепие, но стреснато се огледа и попита пазача:

— Какво трябва да правя сега? Къде да отида, за да се регистрирам?

— Никъде — тихо отвърна пазачът, докато затваряше вратата. — Вече няма да се налага да се регистрираш.

Рейлънд, окончателно объркан от тези думи, тръгна към водата, която проблясваше в края на широката зелена алея. Тази посока не бе по-лоша от която и да е друга.