Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Ако се съди по датите, притежателят на дневника е изкарал в „Рая“ три години. Първата записка съдържаше трезва, сурова оценка на положението:

„16-ти юни.

Днес сутринта ни докараха в «Рая». Не мога да избягам от тук. Дори и да мога да се измъкна, все едно няма къде да избягам. Но ако изоставиш надеждата за спасение, това би означавало моментална смърт. Затова ще се опитам да избягам. Нямам намерение да оставам дълго тук.“

Последната записка, явно писана с полупарализирана ръка, бе далеч по-нерешителна и нереално обнадеждаваща:

„Мес. май, струва ми се — 9-ти.

Една мин. преди пров. Мис., че намерих! Нкой нкога не поглеж. към улея за труповете. Познавах хра, изглеж. по-добре от мен, които — о-оп! — ндолу по улея и право в лодката. Затва — днес през нощта. Най-вжното е още една пров. Остав. са доста от мен. Ако усп… Звънеца. Останал. после.“

Но останалите листове бяха празни.

Рейлънд пъхна дневника под матрака и тръгна към столовата.

Уайтхарт не излъга за храната. В „Рая“ нямаше нормирани порциони. Захар колкото искаш. Кафе. Истинско мляко. Плодове, топли бисквити, спагети с натурален доматен сос… Рейлънд буквално преяде. Чувстваше се далеч по-добре. Като че ли наоколо стана по-светло и по-спокойно. Съседите му престанаха да мрънкат и да кроят безсмислени планове за бягство. Отнякъде вече се чуваше и смях.

Рейлънд се сети за дневника и насочи разговора с Уайтхарт към бившия обитател на стаята.

— А-а, стария Дени — проточи едноокият. — Задържа се цяла вечност. Сигурно организмът му е бил много особен и рядък. Всичко свалиха от него! На края се държеше само на механично сърце и изкуствени бъбреци. Забавен момък, като започне да свири…

— Какво стана с него?

Уайтхарт се намръщи.

— Взеха едновременно и двата бели дроба. Да-а, жалко. Но той докрай си имаше ръце — от раменете до ноктите на пръстите.

В това време се разнесе звън.

Проверките се провеждаха три пъти дневно. Всеки бе длъжен да присъства. Ако не си там — чака те пълна утилизация. Поне така разправяше Уайтхарт.

Охраната, облечена с бели униформи с пришити на гърдите червени сърца, сновеше между нестройните редици и сверяваше татуираните номера с тези в списъците.

— Гатник, Фейведър, Брийн, Морчънд — заизрежда пазачът, отговарящ за „Президентите на Дикси“. — Днес няма нищо за вас, момчета. Алдън, Хенсли… Хенсли? Какво става, бе? Защо е в списъка? Нали още миналата седмица го разфасоваха? — Пет-шест гласа потвърдиха и той зачерта името от списъка. — Скапана администрация! Така-а, а ти кой си? А-ха, Стивън Рейлънд. Добре дошъл. За сега си свободен… Уайтхарт… Да вървим, старче. Днес е твой ред.

Рейлънд побърза да се махне. Наоколо всички се смееха, чувстваха се свободно. Стив обаче почувства, че доброто му настроение от закуска се изпарява при вида на Уайтхарт и съпровождащия го пазач.

Ако не днес, то утре името му ще попадне в списъка и тогава… Трябва нещо да се направи, и то веднага.

Измъкна отново дневника изпод матрака, мина през задния изход и си намери усамотено слънчево местенце на върха на хълма. Облегна се на каменната ограда и отвори тетрадката. Нищо не пишеше за миналото на покойният Д. У. Х. Който и да е бил, не му е липсвал ум. Веднага е започнал системно изучаване на мястото, където го е захвърлила съдбата.

От записките, направени през първите няколко месеца, Рейлънд успя да извлече полезна информация.

В този момент обитатели на „Рая“ са 327 човека, включително 12 деца под 18 години (… и какво са направили, за да ги пратят тук?)

„Раят“ не е единствената банка за органи. Има още няколко подобни заведения. Две партиди „осъдени“ са изпращани в неизвестно направление — най-вероятно да попълнят запасите от материали в други банки.

От вътре стената не се охранява.

На проверка излизат до 12 пазача, а веднъж Д. У. Х. преброил 15 човека външна охрана.

„Раят“ заема територия от 100 акра. В дневника имаше карта, поправяна много пъти. Бележките по нея предупреждаваха, че горната част на стената е защитена с електричество, а на дълбочина е най-малко 15 метра под земята.

Явно някой се е опитвал да копае до тази дълбочина.

Откъм морето пази стоманена мрежа. Акулите правят опита за преминаването й безсмислен.

Стената е непрекъсната. Нейната монолитност се нарушава само от сградата за пропускане на новодошли и съпътстващите постройки — клиниката, администрацията, енергостанцията, санитарното отделение. В последната постройка се намира и улеят за труповете, който е привлякъл вниманието на Д. У. Х.