Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Всеки инвалид в системата е задължен да внася своя дял в общото дело за благото на цялото човечество. Ако неумението или нежеланието не му позволяват да изпълни възложената задача, тогава той внася своята лепта по друг начин — неговите крайници, органи и други тъкани отиват за лечение на по-ценните граждани на Плана.

Този процес, разбира се, е много по-привлекателен за пациента, отколкото за донора. Но точно в това се заключаваше суровата справедливост, утехата, помагаща да се преглътне по-лесно това, което така или иначе ще се случи. Благополучието на човечеството е по-важно от благото на отделния индивид!

И все пак…

Една натрапчива мисъл безспокоеше Рейлънд.

Той беше чувал за много хора, утилизирани в банките за органи, но така и не можеше да си спомни нито един човек, получил нови органи.

Да се мисли за това вече беше късно, и Рейлънд се съсредоточи върху загадката на трите безпаметни дни. Вече истински се опасяваше, че наистина е притежавал тайната, способна да преобрази Плана на Човека.

След като погледа известно време играта на карти Рейлънд легна на койката и напрегна паметта си.

Дали на вратата не се е почукало два пъти? Първият път в петък, вторият в понеделник. Ако Хорък наистина е идвал, то какво съобщение би могъл да е донесъл? И даже ако можеше да се изобрети нереактивен двигател, каква опасност би представлявал той за Плана? Кой още, освен Дондъривоу е извън властта на Машината?

Стив не можеше да намери отговорите на тези въпроси. Мъглата, в която бе потопена паметта му се сгъсти. Дори и пухкавото лице на доктор Трейл успя малко да избледнее. Рейлънд вече не подскачаше при спомените за хилядния допир на електродите. Той изостави безплодните опити и заспа. Сънува, че е изобретил нереактивен двигател.

На външен вид приличаше на обикновена седалка. Седнал отгоре, Рейлънд летеше през джунгла от трепкащи петолъчни звезди. По петите го следваше генерал Флаймър, яхнал пространственика. Флаймър пришпорваше горкото животно, а то жално пищеше.

— Стани! Стани! Всички да стават!

Рейлънд се събуди веднага. Тъкмо сънуваше, че се намира в банка за органи и изведнъж се оказа, че наистина е така.

Той седна и разтърка очи. Отсрещното легло повече приличаше на склад за хирургически принадлежности, отколкото на място за спане. На кресло с колела бяха монтирани петдесет килограма стоманени, медни, гумени и пластмасови заместители. По-голямата част от съквартиранта му се намираше в креслото, а не в леглото.

Рейлънд делеше стаята с човек, който някога е бил пълен и с розово лице — това личеше от все още оцелелите тъкани — и с отвратителен характер. Казваше се Адлън.

— Хайде, Рейлънд — прошепна той с тънкия шепот на неотдавна оглушал човек. — Знаеш реда. Помогни ми.

— Добре.

Имаше предостатъчно време до сутрешната проверка и закуската. Иначе старите обитатели не биха успели да прикачат своите изкуствени ръце, крака и така нататък. Като нов и свеж образец, засега незасегнат от утилизацията, Рейлънд имаше някакви задължения. Младшите жители се грижеха за старшите. Естествено, старшинството не се измерваше с години, а с време на пребиваване в „Рая“. Системата беше справедлива и, както обясниха на Рейлънд, укрепваше загрижеността за собствена изгода.

— Пак ще си говорим, когато и от тебе отрежат някое и друго парче — мрачно предрече Уайтхарт.

Сутрешните разговори бяха много по-недружелюбни, отколкото вечерните. „Странно“ — помисли си Рейлънд, докато слушаше. — „Явно това е обичайната раздразнителност, присъща на всички хора след ставане от сън.“ Обаче даже жалките човекоподобни отломки — „гумените“, както ги наричаха тук, — разсъждаваха на висок глас в съседната стая за плановете, щателно сверявайки разписанието на патрулния обход на територията от вертолетите на охраната.

Вече от двадесет минути Адлън разправяше, че е възможно да се отплува зад крайбрежните рифове, където да те чака верен приятел с гумена лодка — ако имаш такъв приятел. Беше и смешно, и тъжно да го слушаш — та от него беше останало толкова малко, че едва ли си струваше да рискува да бяга. Още повече, че снощи го бе обладало пълно смирение.

— Разбери, синко — каза тогава Адлън. — Всички сме попаднали тук ненапразно. Заслужили сме си го.

Да, едното не пасва с другото.

Изведнъж Рейлънд си спомни, че през нощта нещо му пречеше да спим нещо го бодеше в ребрата. И щом Адлън излезе с моторизираното си кресло, той вдигна матрака и откри плоска алуминиева кутийка. Стив нетърпеливо отвори капака и изсипа съдържанието навън — захар на бучки, лист с план на местността и жалки фалшификации на заповеди за пътуване от Машината. Имаше и една тетрадка — дневник на предишния обитател на стаята, обозначил се само с инициалите си: Д. У. Х.