Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Анжела придвижи креслото под сянката на една палма. Намръщи се, преценявайки ситуацията, после реши:

— Мисля, че няма да навреди, ако ти кажа. Така или иначе няма да успееш, дори да решиш да повториш опита. Никой друг не е способен на това.

— Анжела! Как е избягал?

Рейлънд чуваше гласа си някъде отдалече и едва го разпозна.

— Никога не би се сетил, Стив — подразни го тя. — Успял да съблазни с непланови мисли група лекари от клиниката. Разказал им за Космоса извън влиянието на Плана, обещал им свобода и богатство на Рифовете. Освободил се е от нашийника чрез операция.

— Как?

— Всичко е било планирано. Хирурзите-предатели фалшифицирали документите. Една сутрин го извикали на операция. На хирургическата маса Дондъривоу бил напълно разфасован. Напълно.

— Какво?!

Тя се наслаждаваше на ефекта.

— Да, да! Разфасовали го. След което съживили всичко отново, но вече без нашийника.

— Значи…

— Не бързай да се радваш — предупреди го момичето. — Заговорът бил разкрит и лекарите били подложени на пълна утилизация. За съжаление Дондъривоу успял да избяга.

— Но как? Как?

— Това е най-важното. Разбираш ли, хирурзите успели чрез хитрост да прикрият за известно време следите. От отпадъците, оставащи след утилизацията, те сглобили човек и му надянали нашийника на Дондъривоу. Този макет заел мястото на беглеца. После станало късно да го преследват.

Рейлънд настръхна. Бягството е станало по доста зловещ начин. Няма никаква възможност да се повтори.

— Хайде да се заемем с нещо по-интересно — предложи Анжела.

Рейлънд я гледаше съсредоточено.

— Как разбра всичко това?

Тя се извърна. Грациозно, бавно, лениво, като змия.

— На теб мога да ти кажа. Ти и без това знаеш, че работех за полицията на Плана. Тук дойдох по работа. Точно по делото „Дондъривоу“. Не можеха да го разгадаят, докато не уговорих един от лекарите да ми помогне да избягам по същия начин.

Рейлънд беше изумен. Тя се протегна и се прозя.

— Ако си дошла тук като агент, тогава защо… — той млъкна.

— Защо съм тук досега? Не се притеснявай от този въпрос, Стив. При завършването на задачата от мен беше останало доста малко. Сам разбираш, че заради един агент Планът не може да започне да връща утилизирани органи. Затова ме преквалифицираха. Няма да крия — в началото бях доста обезспокоена. Но после свикнах. — Тя се усмихна чаровно. — И ти ще свикнеш, Стив. Нямаш друг избор.

Рейлънд не можеше да се примири със съдбата, колкото и голямо да бе изкушението.

През нощта го събуди тропането на дъждовни капки. Изтича навън, легна под водосточната тръба и пи… пи… Това му възвърна силите. Сутринта имаше видим резултат. Той протегна напред ръка и я загледа. Тя трепереше. От нерви.

Освен това го мъчеше и глад.

Сега вече с водата всичко беше наред. Беше изпил сигурно една кофа от живителната течност. Вярно, примесена с цинк и смола, но без наркотици!

Но гладът…

Рейлънд не докосна закуската си.

В столовата до него седна Опорто. Бързите му очички не пропускаха нищо.

— Нямаш апетит, а?

Рейлънд бутна настрани недокоснатата храна.

— Да, нещо не съм гладен.

Дребосъкът го последва в къщата на „Президентите на Дикси“. Видя ведрото с вода, което Рейлънд напълни през нощта.

— Това пък за какво ти е?

— За всеки случай. Ако изведнъж ожаднея.

Той отпи малко. Смуглото лице на Опорто доби замислен вид.

Рейлънд чувстваше с цялото си същество как необратимо го обхваща ужас. Страхът пресуши гърлото му, наруши обмяната на веществата, която и без това беше разстроена от нередовното хранене. Но той се радваше на обхваналия го страх и наблюдаваше останалите жители на „Рая“ — тази тълпа зомбита — все още живи, но окончателно обречени. Те се смееха, разхождаха се (ако има на какво), но бяха вече сигурни мъртъвци. Всички, освен Рейлънд. Само той, единствено той, беше жив и паникьосан.

И страшно гладен.

Успя да отпрати Опорто и да открадне малко време преди сутрешната проверка, за да препрочете няколко страници от дневника.

„16-ти октомври.

Улеят се наблюдава само от голямата зала в северната клиника. Понякога там няма никой. Защо — не знам.“

„5-ти ноември.

Днес бях на петия етаж в северната клиника, където дежури пазача. Мисля, че разбрах защо понякога не е там. Два пъти го викаха да помага при пренасянето на пациенти. Явно това влиза в задълженията на охраната. Бях вързан за масата и можах да видя точно, но ми се струва, че когато го извикат, той остава вътре около половин минута. Най-често го викат при натоварен график на операциите. Следователно най-удобното време е три часа след всяка проверка. Но сутрешната и обедната отпадат по две причини. Първо — не бих могъл да се крия сред отпадъците повече от два часа. Второ — лодката се товари само през нощта. Значи — през нощта! За съжаление по това време правят малко операции… Днес ми взеха левият крак, включително бедрото.“