Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Рейлънд се хвърли напред, прелетя на мрежата и ръба на резервоара. Закачи си дрехите и те се разкъсаха. Той веднага ги свали и ги скри под купчината мъртви тела. Самият той също се зари под труповете, треперейки от леденото съприкосновение.

Беше наистина ужасно. Сякаш бе попаднал в старинен разказ за живо погребани. Чувстваше се като войник, получил смъртоносна рана, който се събужда в общ гроб, за да умре сред десетки убити. Рейлънд благослови човека, открил метробромата.

От отровния кисел въздух му прилошаваше. Вълни студен въздух прииждаха от стените. Рейлънд изруга полугласно. Не беше се сетил, че стените на бункера се охлаждат.

Времето течеше бавно. Рейлънд лежеше, без да смее да помръдне или да си поеме дълбоко дъх. Напълно си даваше сметка, че отпадъците ще се прехвърлят на шлепа не по-рано от полунощ, затова се подготви търпеливо да чака.

Изведнъж блесна ярка светлина. Някъде от далеч се чуха гласове. Сигурно часовите се сменяха. Това е добре. Времето тече бързо. Светлина… Няма страшно. Поредната проверка.

Запалиха още един прожектор. И още един…

Металният резервоар бе окъпан в ослепителна светлина. От горе се чу шум от хеликоптер, чиито прожектори също бяха насочени към бункера.

Всичко беше изгубено. Разнесе се команда. По металните стъпала на стълбата се спуснаха четирима пазачи. Те без колебание тръгнаха точно към Рейлънд, крачейки по купчините разхвърляни човешки части.

— Добре измислено — усмихна се единият. — После добави заплашително: — Да не си помислил да пробваш пак!

Поведоха го към стълбата без да му разрешат да изрови дрехите си. След като всичко свърши, Рейлънд се разтрепери от студ.

— Как успяхте да ме откриете?

Пазачът му подаде ръка и му помогна да се качи на покрива на клиниката. Той посочи към устройствата, които Рейлънд считаше за прожектори, и каза:

— Това са инфрачервени локатори. Те регистрираха топлината на тялото ти. Би могъл да ги заблудиш, ако беше с дрехи. Но дрехите биха те издали моментално. — Той замълча и добави: — Не се разстройвай! И без това нямаше никакъв шанс!

Пазачът отвори вратата и го побутна навътре. Влязоха в приемната на клиниката.

— Върви. Търси те един човек. Един много важен човек.

Поведоха Рейлънд по някакъв коридор и го вкараха в една от стоите. Подадоха му гащеризон. Трябваше да го надене бързо, независимо от факта, че беше с четири номера по-малък.

— Хайде! — припираше пазачът. — По-бързо.

Вкара го в друга стая и излезе.

През открехната врата Рейлънд видя операционната. „Хубаво нещо са наркотиците“ — помисли си той напълно спокойно. Чувстваше, че е достигнал края на пътя.

Над двойната маса светеха асептични лампи, толкова ярки, че в стаята нямаше сенки. Хирурзите и асистентите се миеха зад прозрачна стерилна преграда. На масата бе положен човек. До него свистяха и съскаха тръбичките и шланговете на някакъв сложен апарат. Изкуствен бял дроб. Този човек трябва да получи нов и Рейлънд се досещаше от кого…

Или не? Втората маса вече бе заета от един от обитателите на „Рая“.

Странно. Впрочем, не биваше да се радва. Явно ще стане донор при следващата операция. Планът на Човека не се интересува от човешките емоции. Затова му е позволено да гледа операцията. След известно време Стив отново погледна през процепа на вратата. Хирурзите работеха. Режеха кожа и мускули, разсичаха кости…

Вратата зад него се отвори. Безшумно. Но Рейлънд беше толкова напрегнат, че усети раздвижването на въздуха и рязко се обърна.

Дона Криири!

Погледът й мина през него, като че той беше част от мебелировката.

— Твърде дълго търсихте! — недоволно каза дъщерята на Планиращия, обръщайки се към придружителя си. Ако се съди по отличителните нашивки, това трябваше да е главният хирург на клиниката. — Не се безспокойте. Имам радарен пистолет. Този Опасен няма да се съпротивлява.

— Но това е против всякакви правила — възрази хирургът.

— Това малко ли е? — запита Дона и посочи телетайпната лента в ръката си. — Заповед на Машината!

— Да, да, разбира се — побърза да се съгласи хирургът. — Разбира се, мис Криири. Знаете, че не бих… Все пак е в разрез с правилата…

Девойката кимна хладно и махна с ръка към Рейлънд да тръгват.

— Машината има право да изменя правилата — отбеляза тя. — А сега ни кажете как да стигнем до ракетата.

Те излязоха от клиниката и се отправиха към площадката за кацане. Застанала здраво върху опорните стабилизатори, там ги чакаше малката скоростна ракета на Дона Криири.