Фредерик Пол - Рифовете на космоса

„Толкова ли сме високо.“ — помисли си Стив. — „И продължаваме да се издигаме!“

Изведнъж го обхвана безмерна радост. Беше направил невъзможното! Вече не беше картотекиран кандидат за охладено местенце в бункера за отпадъци! Отново беше човек!

Дона…

Толкова й е задължен! какво искаше да каже за баща си? Рейлънд отхвърли тази мисъл. Отдаде се на удоволствието от летенето на такава височина. Небето стана черно — толкова бе разреден въздухът тук. Пространственикът продължаваше да се издига. Океанът вече изглеждаше като нарисуван на малка карта.

Дишането на Рейлънд стана по-трудно. Какво става? Полето на пространственика трябва да задържа въздуха. Обаче мъркането на златистото същество премина в суха кашлица, летежът му стана неуверен. Явно раните на бедното създание са виновни. Зверските опити на полковник Готлинг дават своето отражение. Загинали са част от симбиотите, а нали именно фузоритите правеха възможно топлокръвният пространственик да живее в открития космос. въздухът, който те задържаха, все още пълнеше дробовете на Рейлънд. Той го предпазваше от кипване на кръвта, от пронизващия студ и от смъртоносното ултравиолетово лъчение на Слънцето. Въздух все още имаше. Но докога?

— Съвсем скоро ще разбера — тихо прошепна Стив и мрачно се усмихна.

Така и не успя да разбере точно кога изгуби съзнание. почувства, че това ще се случи и толкова.

Той искрено се удиви, че е още жив, докато бавно се съвземаше. Над него се наведе прекрасното лице на Дона Криири и учудването му нарасна.

— Стигнахме ли? — прошепнаха непослушните устни.

— Засега всичко е наред — сериозно отговори момичето. — Но е рано да се радваш, Рейлънд. Опасността не е отминала.

При опита си да стане той заплува из кабината. Дона го бутна обратно в противоускорителното кресло.

— Трябва да се реги… — той млъкна насред думата.

— Не трябва, Стив — меко се усмихна тя. — Вече не трябва. Харесва ли ти твоят кораб?

— Моят ли? — той остана поразен.

— Твоят, да. Не си ли спомняш? Ракетата беше оборудвана за лаборатория и се управляваше от „Сивия триъгълник“. това е тя. Но съм махнала всичко, което може да се управлява от разстояние. Без това оборудване ракетата представлява един прекрасен междупланетен кораб. Кръжеше по орбита, достъпна за Чикуита. Само…

Тя се натъжи.

— Какво има?

— Нищо. Чудя се само защо баща ми още не е тук.

Рейлънд разтърси глава.

— Извинете, но нещо не разбирам. Защо Планиращият трябва да дойде? Аз за какво съм му притрябвал?

— Както виждам, сама ще трябва да ти обясня всичко. Знаеш ли, че за последните два месеца имаше повече от сто подземни труса, всички под големи градове? Баща ми счита, че са предизвикани от Машината.

— От Машината? — Рейлънд не вярваше на ушите си.

— Разбирам, че ти е трудно да си го представиш. Обаче баща ми разбра, че генерал Флаймър е направил нещо на Машината. Той е прекалено добър човек и не може да си го представи. Но аз мога. Флаймър се стреми към контрол над Машината, иска власт над Плана на Човека. Подземни трусове, срутвания на тунели на субметрото, взривове на реактори — всичко това е част от чудовищния му замисъл. Иска да унищожи и нереактивния двигател. О, Стив, всичко е било обмислено много внимателно. Машината, колкото и да е умна, си остава просто един набор от транзистори и интегрални схеми. Тя знае, преценява и тълкува факти, които й се подават от хората. Флаймър е успял по някакъв начин да промени входните контури и Машината почти открито се противопоставя на баща ми. Всички неприятности се въртят около нереактивната тяга. Машината счита, че такъв двигател ще унищожи Плана на Човека. За това се наложи баща ми да прилага хитрости и подправени заповеди.Разреши ми да те спася… но се страхувам, че е твърде късно. — Тя разтревожена погледна в илюминатора. — Мисля, че не ни преследват. Засега…

Рейлънд чак сега усети, че трепери от студ. Температурата в кораба не беше ниска, но тесният гащеризон беше все още мокър.

— Кой ще ни преследва?

— Полицията на Плана. Флаймър иска да хване Чикуита. Той организира преследване, без дори да знае, че ти си тука. Искаше да те убие, но аз му попречих. Искаше да измъчва Чикуита, но аз я откраднах. Тя е моя! Единственото безопасно място за нея са Рифовете. Пък и за тебе също.

— Искаш да избягам? — възмути се Рейлънд. — Да стана престъпник, изгнанник?

— А сега какво си? Да не би да забрави „Рая“? Спасих ти живота… заедно с Чикуита. Между другото, тя можеше и да не успее да напусне атмосферата, така че бъди доволен. Чудя се от къде намери сили.