Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Но ние нямаме капсула!

Куивера се подсмихна и кимна към пространствениците.

— А тези?

Нереактивната тяга! Как не се сети веднага! Никакъв прибор на крайцера не би могъл да я регистрира.

— Обаче женската е ранена. Предишният път прекара в открития Космос само няколко минути и едва не загина. Вижте!

Рейлънд разроши с ръка златистия мъх и показа раните — спомен от запознанството на Чикуита с полковник Готлинг.

— Вече са зараснали, Стив — обади се Дона. — Не забравяй, че сме летели четири месеца.

Куивера изведнъж стана неспокоен. Без да обръща внимание на думите на момичето, той се приближи към пространственика. Чикуита рязко се извърна и увисна пред него, като весело мъркаше.

Когато гостът се обърна отново към тях, гласът му беше глух:

— Това са опасни рани, мис Криири. Не предполагах, че ще се отнесете така с нея.

— Но… това не е мое дело!

Куивера поклати глава.

— Много опасни — повтори той. — Не съм сигурен дали някога ще зараснат напълно.

— Значи няма да успеем да избягаме? — унило попита Рейлънд.

— Адам ще ни откара всички. Обещавам. Но трябва да побързаме.

— Не! — твърдо каза Рейлънд.

Дона и Куивера замряха.

— Какво?

— Разберете ме — побърза да обясни Стив. — Тази ракета е оборудвана за мен. За да изследвам нереактивната тяга. Нужни са ми приборите. Нали трябва да разгадаем тайната на нереактивния двигател, по дяволите! Ще се наложи да ги вземем със себе си. Моля ви, не възразявайте. Сам разбирам, че е трудно. И още…

Накрая Куивера се усмихна.

— О’кей, щом искате да се влачим като охлюви. Какво още?

— Искам да сложа нещо запалително на резервоара за гориво. За да не обискират кораба.

За десет минути успяха да натрупат цял куп компютри и друга електроника, батерии и акумулатори, които трябваше да вземат със себе си. Още пет минути отне настройката на часовниковия механизъм на контактното запалително реле, което Рейлънд прикрепи към резервоара. След това мижеха да тръгват на път.

Оказа се, че излизането извън кораба не е по-лесно от скок от потрива на небостъргач. Стив и Дона застанаха на ръба на отворения шлюз. Наоколо трептеше безкрайната пустота на Вселената. Те се почувстваха толкова крехки и бозпомощни! Как можеше човек да оцелее в тази ледена пустиня, пронизвана от светлината на далечните звезди?

Разбрал колебанието им, Куивера ги увери, че полето на пространственика задържа въздуха дори през корпуса на ракетата. И наистина — непривикналите към чернотата на Космоса очи вече започнаха да различават синкавото сияние.

Хванати на ръце, Стив и Дона прекрачиха в света на пространствениците.

Не усещаха движението. Златистите създания плуваха редом с ракетата, без да обръщат внимание на хората. Но полето на нереактивната тяга винаги се движеше допряно до корпуса на кораба. След две-три минути то се отдели от него и се концентрира. Стана по-лесно да се диша.

Около тях вече призрачно блещукаше един вълшебен свят.

Обгръщащият ги облак бе толкова ярък, че те едва различаваха звездите. Когато вътре в него всички частици заеха полагащото им се място, хората се оказаха обкръжени от клончета с невероятни листа и още по-невероятни плодове. Сред цялата тази „растителност“ се носеха същества, които приличаха едновременно на птици и на риби.

Хората се намираха в центъра на въздушния мехур, където плътността на въздуха достигаше земната и невидимите крехки създания, които даваха светлина и топлина, бяха концентрирани най-гъсто. Можеха да се придвижват съвсем свободно. Рейлънд се разхождаше навсякъде в тясното пространство на въздушния мехур. Изобщо не се сещаше, че открития Космос е на три метра от него. От време на време задаваше на жителя на Рифовете бързи въпроси. Куивера отговаряше кратко, но фактите говореха сами за себе си.

— Невероятно! — мърмореше Рейлънд. — Фантастично!

Той се хвана за някаква лоза само на половин метър разстояние от призрачната граница, разделяща обитаемото пространство от ледената пустота на Космоса. Гледаше към звездите, но не успя да открие нито едно познато съзвездие. Южният кръст и Орион си бяха на местата, но потънали в хиляди по-бледи звезди, които от Земята не се виждаха. След известно време „откри“ Сириус. Беше много по-ярък, отколкото се виждаше от Земята, просто го заболяха очите.

— Какво гледаш, Стив? — раздаде се отзад нежният глас на Дона.

Рейлънд отплува при нея.

— Потресаващо! Мисля, че започвам да разбирам. Полето на пространственика задържа около нас въздушен облак. То улавя прах и атоми водород. Тези лози и лиани са съставени от клетки на фузорити. Те синтезират от водорода по-тежки елементи — кислород, въглерод. Те излъчват топлина и светлина. — Той се замисли. — Най-вероятно в тези растения има доста тежки елементи. Консервиране на енергия… Термоядреният синтез освобождава много енергия. Ако тя се превръща само в леки елементи, топлина и светлина, бихме загинали моментално. Обаче синтеза на елементи, по-тежки от среброто изисква голям разход на енергия. — Рейлънд поклати глава. — Прости ми, не мога да се отърва от тези мисли. Разбираш ли, това тук е истински миниатюрен свят със собствен кръговрат на материя!