Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Рейлънд изобщо нямаше представа за дължината и дълбочината на коридорите. Те напомняха на лабиринтите в земните коралови атоли, където омарите причакват плячката си — някоя заблудена рибка.

При разклонението Куивера спря. Коридорът се разделяше на два ръкава, които малко по-нататък също се разделяха… Той старателно се взираше в стената. Рейлънд също погледна натам и разбра какво е привлякло вниманието му. На гладката стена ясно се виждаха дълги и дълбоки драскотини. Приличаха на следи от нокти на някакво невероятно чудовище.

— Мисля, че използват този проход — весело се обади Куивера. — Ако знаехме кога точно са го използвали… Е, добре. Ако нямаш нищо против, остани тук и охранявай. Ако пироподът се появи докато ме няма… — Той направи мрачна гримаса, вдигна рамене и изчезна.

Рейлънд чакаше, вкопчил се в една издатина на стената.

Пиропод…

Тихият глас на доктор Трейл, кушетката на терапевтите в „центъра за отдих“, безмилостната психосонда, проникваща в изгубената му памет…

Той настръхна, когато си спомни за страшната сила, която се опитваше да го накара да си спомни забравената тайна. Тайна, която никога не е знаел… Или е знаел? Знаел ли е как да построи нереактивен двигател? Призрачната мъгла от неразрешими проблеми на миналото обхвана съзнанието му. От някъде се носеше тихият ироничен глас на Анжела, дразнещ с възможния отговор: „Изкуствена патица за стрелба“, макет за ловците. Изкуствен човек, създаден за диверсии срещу Плана, лишен от памет за едно несъществуващо минало…

Да, хубав приятел си е намерила дъщерята на Планиращия! Още веднъж си обеща да не разказва на Дона за произхода си. Сега, когато са толкова сами, когато в целия свят имаше само трима човека, можеше ли тя да преживее такова сътресение?

Рейлънд яростно тръсна глава, като че ли този жест можеше да разсее мъглата, обхванала паметта му, и да обясни истинската същност на неговото съществуване. Решението на тази загадка ще трябва да почака. Най-вероятно ще чака, докато механизма на нашийника се задейства и детонираният заряд избави собственика на обръча от необходимостта да я решава.

Вътре в пещерата беше топло, въпреки че основното количество топлина и светлина се произвеждаше на повърхността. Но Рейлънд трепереше.

Пиропод…

По-лесно можеше да запази самообладание, ако не си спомня какво му е известно за тези обитатели на приказния свят. Но в паметта му постоянно изникваше една ръка, галеща ласкаво пластмасова фигура…

Мина един час. Тъмно… Тихо… Пусто…

Понякога му се струваше, че стените бавно се свиват. С лепкави от пот длани Рейлънд ги пипаше внимателно, за да се убеди, че са си на мястото и нямат намерение да го размажат. Неволна усмивка се плъзна по устните му. Гледай ти, пристъп на клаустрофобия! На милиони километри от Земята, вътре в плаваща в безбрежна пустота песъчинка!

След известно време, което за Рейлънд се равняваше на цяла вечност, в дъното на прохода се появи зеленикавата светлина на „факлата“.

Куивера пристигна в отлично настроение.

— Стигнах до края. Няма нищо. Това е много хубаво. Останалите коридори… — той се приближи до втория проход, освети го и каза несигурно: — Мисля за сега да ги оставим на мира. Изглеждат чисти. Изследването им ще ни отнеме цяла седмица. Считай, че ни е провървяло, приятелю. Още не сме се запознали с пироподите.

По негов сигнал пространствениците се понесоха по изследвания коридор. Червените им носове премигваха, докато изпращаха в дълбините импулсите на инфрачервените си локатори. Зад тях нерешително пристъпваше Дона, оглеждайки се на всички страни с любопитство, но и със страх.

— Тук безопасно ли е? — попита тя.

— Докато нашийника все още е на врата на Рейлънд, всички сме в опасност — спокойно отговори Куивера. — Що се отнася до пироподите, не давам сто процента гаранция. Възрасти екземпляри точно тука няма, но някой младок може да се разхожда наоколо. Скоро ще разберем дали е така. За сега най-важното е да се настаним по-удобно.

Работиха три дни почти без почивка. Пространствениците непрекъснато мяукаха разтревожени, защото някъде около Рифа се намираше крайцера на Плана. Но хората се занимаваха с новия си дом, защото така или иначе не можеха да направят нищо срещу кораба.

Имаха предостатъчно работа. Внесоха в коридорите и „залите“ на пещерата кислородоотделящи фузорити. Обособиха „стаи“ за храна, почивка и сън. Опасваха всяко помещение с лиани, на които закачиха светещи кристални маси от рубини и диаманти за светлина и топлина.