Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— Какво ще ядем? — поинтересува се Дона.

— Ей сега ще ви покажа — отговори Куивера и заплува покрай границата на светещия облак като плувец под вода. Вместо водорасли тайнствено светеха фузоритните образувания. Той напълни шепите си със странни ярки плодове и бързо се върна при Дона и Стив. — Опитайте, вкусно е. Как мислите, какво е това? Злато? Платина? Нищо не разбирам от тежки елементи. Но вкусните неща мога да различа с голяма доза надеждност.

— Гледайте! Дона рязко посочи назад.

Там, в същата точка, откъдето тръгнаха беззвучно избухна ослепителен пламък.

— Ракетата — поясни Стив. — Надявам се, Дона, че на Рифовете ще ни хареса. Още повече, че нямаме избор. — Той хвана ръката й и я побутна по-близо до границата на въздушния облак. — От тук ще се вижда по-добре.

— Не приближавайте много до повърхността — предупреди ги Куивера. — Ако нарушите нейната цялост, облакът ще се разпръсне.

Известно време Рейлънд гледаше наразбиращо, после погледът му се проясни и той кимна:

— Разбира се! Полето не отразява обекти, по-големи от молекула. Ако се наруши целостта на граничната повърхност, вътрешното налягане ще разруши облака.

Те гледаха загиващия кораб през зеленикавото сияние, без да приближават границата. Взривът бе отминал, обаче нажежените до бяло парчета метал все още очертаваха скелета на ракетата. Близо до останките преминаваха светли точки.

— Крайцерът на Плана — поясни Куивера. — Точките, които преминават са от коригиращите двигатели.

Зад плетеницата от фузоритни образувания пространственикът жално измяука. Куивера ласкаво каза нещо полугласно и погали златистата козина.

— Виждат крайцера. Излъчва ярка инфрачервена светлина.

— Близо ли е? — попита Рейлънд.

— Да, близо е. Планът не е толкова глупав.

— Би трябвало да мислят, че сме загинали. Няма начин да засекат нереактивната тяга на пространствениците.

— Така е — съгласи се Куивера. — Явно считат, че сме избягали със спасителен катер. Единственото място, където има смисъл да сме се отправили, са Рифовете. Планът знае къде се намират те.

Рифоплъховете мяукаха все по-силно. Дона се оглеждаше неспокойно и накрая запита:

— Какво им става?

— Уморени са. Това е разбираемо. Дори и двама, пак им е тежко да мъкнат такъв товар. Затова ще опитат да се скрият някъде.

Куивера показа с ръка, но Рейлънд нищо не видя. Сиянието пречеше. Стив много внимателно се отблъсна и отиде от другата страна на облака. Увисна на една лоза и се вгледа. До него увисна и Куивера.

— Ей там, до ония три звезди, има струпване на Рифове — той показа някъде в черния Космос, но Рейлънд не успя за различи нищо.

Неподвижно увиснали сред ярко светещите листа, Чикуита и Адам бяха устремили големите си тъжни очи някъде в обсипаната с космически прах пустота на Вселената. Рейлънд дълго се взира и накрая поклати глава:

— Нищо не мога да видя.

— И аз нищо не виждах, докато не ми показаха — призна си Куивера.

— Дори това да е Риф — бавно и със съмнение в гласа проговори Рейлънд, — и дори да се доберем до него, защо крайцерът на Плана да не може да ни последва?

— Може, разбира се. Обаче Рифовете са обкръжени от много по-голям облак, рояците фузорити ще пречат на локаторите и радарите. Големите късове ще забавят крайцера. Даже при невнимание могат да пострадат. Но мисля, че това няма да ги спре.

— Тогава?

— Рейлънд, просто нямаме избор! Рифовете са единственият ни шанс. Не ни остава нищо друго, освен да го опитаме.

Летяха дълго. Рейлънд нямаше часовник и му бе трудно да определи точно колко са летели. Целта и преследвачите оставаха невидими. Единствените ориентири бяха звездите. Но до тях имаше огромно разстояние, несъизмеримо със скоростта на пространствениците. Адам и Чикуита като че ли си играеха, като грациозно се провираха между лианите и от време на време с доволно мъркане си търкаха носовете. Рейлънд започна да нервничи по този повод. Куивера го увери, че не отстъпват по скорост на крайцера, независимо че влачеха дълга опашка от апарати извън облака.

— Между другото, вече пристигнахме — неочаквано каза той.

Рейлънд отново се загледа в безбрежния Космос, търсейки мястото. И този път не успя да види нищо. Беше увиснал почти на границата на облака, но виждаше само сини гиганти, червени джуджета, спирални мъглявини…

Изведнъж, сякаш от нищото, отпред изникна Риф.

Отначало беше само мъгляво петънце. После порасна във величествено, плаващо в пространството кълбо, инкрустирано с ярки цветове.