Фредерик Пол - Рифовете на космоса

— И аз се чудя.

Тя се усмихна и за миг се превърна в малкото капризно и дяволито момиченце, което разговаря с него в банята. Но бързо помръкна.

— Ако баща ми успее… Чикуита няма да оживее, ако не се прибере на Рифовете, за да попълни запаса си от фузорити. Взривих моята ракета. Изгоря в атмосферата. Може да си помислят, че сме загинали… Едва ли, Машината не върши глупости. Бих казала, че положението ни е доста… неустойчиво. С баща ми сме обсъдили всичко много внимателно. Той познава добре Машината. Според него имаме дванадесет часа преднина.

— И после?

— След това Машината ще взриви нашийника ти.

Рейлънд неволно докосна железния обръч на врата си. Беше сигурен, че момичето казва истината. Точно така ще постъпи Машината. Дванадесет часа? Може би Планиращият не греши. Ако е така, трябва за това време да излязат извън обсега на радарите.

— Ще успеем ли да излезем от обсега на радарите за дванадесет часа?

— Не знам, Стив. Мисля, че ще успеем. Машината може и да не знае, че си напуснал Земята. — Тя пак погледна в черната пустота навън. — Баща ми не идва. Колко можем да го чакаме? Не знам. Разбира се, веднъж да стигнем до Рифовете, ще се избавиш от нашийника.

Тя се засмя, като видя невярващата физиономия на Рейлънд.

— Как?

— Забрави за Дондъривоу. Той е там. Сигурно ще ти помогне.

Стив отново попипа обръча.

— Разкажи ми моля те, какво знаеш за този човек?

„Човекът, заради чието бягство съм бил сглобен аз!“

— Ти знаеш всичко. Или почти всичко. Някога той беше приятел на баща ми, въпреки че възгледите им за бъдещето на Плана се разминаваха. Именно Дондъривоу разказа на баща ми за Рифовете, пространствениците и фузоритите, той го склони да опита да се разработи нереактивен двигател. За съжаление, когато Планът присъедини владенията му, той взе участие в антипланови действия и бе квалифициран като Опасен. Накрая попадна в „Рая“. Баща ми знаеше за плана му за бягство, но не му попречи. Този факт също бе използван от Флаймър, за да насочи Машината против Баща ми. Сега Дондъривоу може да помогне, като разкаже за Рифовете по-подробно. Машината знае само рапортите на Лескюри, които са минали през редакцията на Флаймър. Затова ние тръгваме към Рифовете да търсим Дондъривоу.

Рейлънд не разказа на Дона колко много му е нужен Дондъривоу на него самия. Той можеше не само да свали нашийника, но и да разсее мъглата, обхванала миналото. Или пък няма да го свали, ако се окаже, че необходимото за тази цел оборудване не е налице. Може да потвърди думите на Анжела…

Ако Дона разбере ужасната истина за Рейлънд… Тя не би го понесла. Дъщерята на Планиращия и седемдесет и пет килограма утилизирано човешко месо! Тогава пропастта между тях ще стане прекалено голяма, за да се преодолее и с най-дълбоки чувства.

Момичето въздъхна.

— Не мога да си обясня защо баща ми още го няма. Повече не можем да чакаме. Ще му изпратя съобщение и тръгваме. В момента би ни достигнал и обикновен радарен лъч. Трябва да се махаме, и то по-далеч. — Тя се усмихна. — Не мисли, че е само заради теб. Ако зарядът избухне вътре в кораба…

Рейлънд сънува русокосо момиче, което нямаше нито ръце, нито крака. После над него се надвеси усмихващия се Опорто. В ръцете си държеше ултразвукова пила. Земята под краката затрепери…

Стив се събуди.

Трябваха му няколко секунди, за да разкърши схванатото си тяло. В това нямаше нищо странно. Анабиозата помагаше да се преодоляват междупланетните разстояния, но също и не бе лесно да се осъзнаеш след нея. Полетът трябваше да продължи сто и петдесет дни. Дали вече са в края?

Лицето на Дона изразяваше тревога. От товарния отсек се чуваше ръмженето на недоволния пространственик. Рейлънд изстена. При всяко движение се чувстваше така, сякаш има пясък в ставите си. Слава Богу, минималното ускорение на икономичната траектория хофманов тип предпазваше тялото от удари и синини.

— Стивън! — разтърси го момичето.

— Извинявай — промърмори той стреснато и най-после окончателно се събуди. — Какво става?

— Чикуита полудя!

Рейлънд тежко въздъхна и се приближи до прозорчето на товарния отсек. Рифоплъхът отчаяно мяукаше и се мяташе като котка, изпуснала мишка.

— Пристигнахме ли?

— Не, Стив. Още сме далече. Но Чикуита мяука толкова силно, че алармената система се е включила и ме събуди.

Тя млъкна и се заослушва.

Някой чукаше по обшивката на корпуса.

Стив и Дона се спогледаха.