Фредерик Пол - Рифовете на космоса

Залата беше почти сферична. Оказа се невъзможно да разгледа добре отсрещната страна. Там имаше ниша, в която лежеше нещо. Рейлънд се приближи много внимателно.

Залата представляваше ужасяваща гробница, изпълнена с костите на неведоми животински видове. Известно време оглежда странните останки, после направи още няколко внимателни стъпки.

Тишина. Никакво движение.

Белите кости изглеждаха като полирани и блещукаха на бледата светлина на „факлата“. Тишина. Само кръвта пулсира в слепоочията.

В Космоса имаше други мерки за времето. И костите, и следата на стената ще изглеждат по същия начин дори след един милион години. Пещерата отдавна е необитаема.

Той се обърна да си ходи.

В този момент зад гърба му се разнесе див рев.

Фактът, че размера на залата не може да се сравнява с междупланетните пространства, спаси Рейлънд от мигновена смърт. Живата ракета нямаше възможност да се разгъне както трябва. Изпънат в почти цялата си дължина, пироподът застана пред него с цялата си зловеща красота.

Беше огромен екземпляр, по-дълъг от кон. Тялото му приличаше на извиващ се червей, покрит с блестящи бронирани плочи. В предния край бяха разположени смъртоносния шип и единственото око, окачено на дълъг израстък и приличащо на огромно огледало.

Чудовището атакува с грохота на излитаща ракета. Без да губи самообладание, Стив стреля. Отблъснат назад от изстрела, той полетя към стената. През рева на животното успя да чу звъна и свистенето на рикоширалия куршум.

Пироподът не възнамеряваше да се разгъва за нова атака.

Опашката!

Още по-страшно оръжие. От нея излизаше бял пламък, който придвижваше животното в Космоса и можеше да изпепели мигновено всеки противник. Рейлънд успя да отскочи, само в крака почувства ужасна болка. Удари се в стената, извъртя се като опитен плувец и стреля — еди, два, три пъти!

В пълнителя вече нямаше нищо. Но един от куршумите бе попаднал в целта. Той проби роговицата и окото на съществото се взриви. Ослепен, пироподът се понесе из пещерата като фойерверк, удряше се в стените, отскачаше, отново се устремяваше напред. Пламъкът облиза стената в опасна близост до Рейлънд.

Ревът на двигателя вече се чуваше по коридора. Започна да отслабва, да се отдалечава. По-тихо, все по-тихо…

Зашеметен от удара в стената, Рейлънд се опитваше да си поеме дъх. Опърленият крак го болеше нетърпимо, всеки мускул на тялото му трепереше от напрежение. Но нямаше време за губене. Дона остана горе!

Той изскочи в коридора и се понесе по тъмните тунели. Опитваше се да се вглежда в тъмнината, за да може да запази поне главата си от удари. Добре, че тунелът беше къс. След няколко минути, които му се сториха безкрайни, в далечината се появи светлина. Зави по следващия коридор и видя Дона.

Жива!

В ръката й имаше сноп лиани от светещи фузорити.

— Стив! Слава Богу!

Тя му подаде края на лианите. Той го хвана и се притегли по-близо.

— Пиропода! Къде е?

— Отлетя. Мина покрай мен.

Рейлънд почувства страхотна умора.

— Скрил се е в миша дупка. Мисля, че го уцелих в окото.

— Поне летеше като сляп. Стив…

Очите й бяха пълни със сълзи.

Той не разбра веднага за какво става дума и се зае да я ободрява:

— Не се притеснявай. Няма да се върне, нали сама каза, че…

— Стив… Мисля, че Чикуита умира…

Тя се разрида. Рейлънд неловка я докосна по рамото.

— Бедната… Поне отмъстихме за нея!

— Какви ги говориш? Забрави ли, че ако тя умре, ние също ще загинем без въздух? Какво ще стане с нас, Стив?

Чикуита лежеше неподвижно в малката пещера, оплетена от лиани. От време на време неспокойно пъшкаше от силната болка. Козината изгуби блясъка си. Носът й престана да свети, стана черен и хладен. Рейлънд докосна челото на съществото. Беше горещо. Може би има температура. Чикуита бавно го близна с черния си език — единственото усилие, на което беше способна.

— Мисля, че не можем да й помогнем с нищо — бавно каза Рейлънд.

— Като че ли светлината й пречи — предположи Дона, все още хлипайки.

— Добре. Поне това можем да направим за нея.

Да се затъмни помещението в този блещукащ свят се оказа трудна работа. След дълго търсене успяха да намерят растения, които почти не светеха. Работиха, докато пещерата не се превърна в сумрачна хралупа. В очите на Чикуита се четеше слаба благодарност. Обаче видът й беше много отпаднал. Оставиха я сама и излязоха на повърхността.

Пълната безпомощност ги побъркваше. Рейлънд се усамоти до входа на пещерата и се загледа в звездите. Някъде там бяха Рифовете. Невидими, но реални. Истинските Рифове, където живееха тези, които бяха успели да се отскубнат от властта на Плана. Там живееше и Рон Дондъривоу — човекът, родил се в Космоса, бивш пленник на Земята, носил нашийник, но успял да се избави от него…