Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

— Да… Живеят в общества, имат доста развита техника — факти, които говорят за културен напредък… Дали ще успеем да влезем във връзка с тях, да им обясним нуждите си?…

— Нашата работа е всъщност само опитна: ние сме длъжни да проучим условията на живота тук и толкова. От данните досега се вижда, че атмосферата на планетата Земя, макар и наситена с огромни количества кислород и твърде плътна, е годна за живот. Това за нас е достатъчно. Длъжни сме да предоставим на Обшия съвет да решава по-нататък.

— Но погледнете, Ал Хас, какво иска да прави той? — запита учуден първият, като сочеше с очи Джек.

— Забелязвам добре каква усилена дейност се извършва в неговия мозък… Струва ми се обаче, че мислите му са така първобитни, та трудно може да се проникне в тях. Да създадем контактна физиологическа връзка и да опитаме с телепатора.

Ал Хас приближи към Джек, хвана ръката му и натисна малко копче върху механизма, който постави на челото си като диадема. След това втренчи очи в Джек и заговори:

— Желае да изследва състава на нашето органично стъкло и му е нужен къс от него… Изглежда, че не му липсват научни интереси, макар и подбудите да ми се виждат твърде лични… Моля ви, Дул Хай, дайте му чаша от органично стъкло — може би ще разберем нещо повече.

Дул Хай се приближи до стената, натисна един бутон и пред очите на Джек светнаха в сянката на откритата ниша стъкленици с особена направа. Те бяха големи колкото бирена халба, имаха подобно на нашите чайници лейки, чийто край завършваше с гумен биберон. Дул Хай сипа в стъкленицата течност и я приближи към устата на Джек, повдигайки шлема му с достатъчно изразителен жест. Човекът не се колеба, а засмука от биберона. Течността имаше приятен вкус, напомняше аромата на смесени билки. Жадно изсмука цялото съдържание на чашата. Обърса устни и я задържа в ръка, като я разглеждаше от всички страни. Вътре бяха останали няколко капки от питието; те блестяха с различни цветове — от червено до светложълто. в зависимост от ъгъла, под който светлината падаше върху им.

В същото време чуждопланетниците се струпаха край прозореца и разглеждаха с интерес тесните улици на града, в който навлизаха — бесния поток от коли и камиони, високите здания, чиито покриви не можеха да се видят в малкия обсег на прозореца, шумните тълпи от мъже, жени и деца, които пресичаха улиците като подплашено стадо под свирките на полицаите-регулировчици.

— Ето какво представлява техният град — замислен промълви Ал Хас. — Движат се с твърде остаряла техника и навярно това бясно движение им коства голямо количество жертви… Дали не е необходимо лично да следите…

— О, не — прекъсна го бързо Дул Хай. — Краката на кораба са много по-високи от ръста на тези същества, а колелото би ги само изтласкало, без да им нанесе каквато и да е вреда. Освен това водачът-автомат следи по-зорко от живи очи… Пътуваме съвсем бавно, изключена е всякаква опасност…

И след кратко мълчание допълни:

— Строителството им е напреднало.

В този миг приближи Джек и се опита да обясни с мимика, че задържа чашата за спомен. Любезните домакини не протегнаха ръка да я приберат и след многословната си благодарност той счете въпроса за изчерпан.

Двамата мъже прекъснаха наблюденията си върху града. В очите им затрептя учудване, по лицата им се изписа нещо, подобно на усмивка.

— Колко се зарадва! — прошепна Дул Хай. — Трябва да притежава твърде малко блага, щом една стъклена чаша става причина за такава радост…

— Струва ми се, той храни надежда чрез разкриване състава на нашето стъкло да стане богат… Ако вярно прониквам в мислите му…

— Става ясно едно нещо: жителите на тази планета са по-назад от нас в културното си развитие.

— Нима изчисленията са ни лъгали? — замислен продума Дул Хай. — Нима са били пускани от друга планета космическите ракети и кораби, които наблюдавахме от известно време?… Ами изкуствените спътници?… Ами радиосигналите, които периодически достигаха до нас оттук?…

Сенаторът Арчибалд Мърфи допушваше втората си пура за сутринта пред изящното си бюро в просторния кабинет, когато го свари необикновеното съобщение. Той нямаше навик да се занимава със служебни въпроси преди десет часа и се отдаваше на насладите, които всеки мъж от Доларланд обича: баня, разходка, малко гимнастика и голф, закуска, три пури… Едва тогава сядаше на работното си място. Не бе слушал радиовестите, затова нищо не знаеше за слезлите в страната необикновени същества. С ленива ръка вдигна слушалката при звъна на телефона, а през тютюневия дим все още му се мяркаха приятните картини, на които се бе радвал в ранното утро с доволството на човек, който знае стойността на живота. И изведнъж лицето му се смръщи и съсредоточи.