Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

Преди някой да се досети за предназначението на креслата, те изведнъж се издигнаха във въздуха и спряха неподвижно високо над главите на смаяните доларландци. Настана страшна суматоха. Шерифът заповядваше от прозорчето на колата си, полицаите тичаха и крещяха. Смешно беше да се гледа как те скачаха нагоре в безуспешен опит да изпълнят нареждането на началството и хванат литналите чужденци. Вместо това креслата се издигнаха още по-високо и отново спряха неподвижно във въздуха. Всички гледаха изумени: та как може стол да стои във въздуха? Летящ стол — както и да е; но висящ?!… Практичният Джек си представи необикновения цирков атракцион, който би се осъществил с такива кресла, и доларите печалба от него…

Корабът помръдна и откъсна очите на хората от креслата. После започна бавно да се хлъзга върху колелата на своите високи, стройни крака. Не оставаше нищо друго, освен полицаите да го заобиколят и предотвратят отлитането му. Дали биха могли да сторят това, остана в тайна. Корабът не направи никакъв опит да се откъсне от твърдия терен.

Сам Джек непрекъснато чукаше на вратата. Внезапно тя се отвори, една силна ръка го прехвана през кръста и със завидна лекота го привлече навътре. Потърси с очи притежателя на тази ръка. Ако се съдеше по нейните размери, той трябваше да бъде най-малко два пъти по-голям от собствениците на кораба. Но доларландецът видя зад себе си грамадна метална кутия с форма на изправен паралелепипед, в която потънаха част от ръцете, а останалата отвън част го подтикваше напред и го изтласка във вътрешността на кораба: беше робот.

Джек се намери в просторен салон. „Каюткомпанията“ — помисли си. По стените светлееха и тъмнееха разни скоби, щепсели, кабели и бутони, за чието предназначение той само смътно се досещаше.

Преди да разгледа по-подробно всички чудноватости, той се задъха и закашля. Подпря се заднишком о стената и ръцете му потънаха в пухкава материя, каквато не бе очаквал. Съзря като в мъгла още две от неизвестните същества, облечени в леки костюми от копринена материя, която плътно обхващаше телата им. Дишането му все повече и повече се затрудняваше, почти се задушаваше. Марсианите забелязаха това. Един от тях се приближи и като пропя в ухото му нещо, надяна на главата му шлем, след което дишането му се нормализира. Джек разбра, че корабът е изпълнен с въздух, различен от земния. Това утвърди убеждението му, че се намира пред жители на друга планета.

Но откъдето и да бяха тези същества, за него представляваха един-единствен интерес: те бяха базата, върху която се надяваше да изгради собственото си благополучие. Колкото по-тайнствени и интересни се представяха на останалия свят, толкова повече се увеличаваха неговите шансове за преуспяване. Само не биваше да се допуска между стените на този салон никакъв друг човек…

Като взе такова решение, Джек се залови да разглежда по-внимателно собствениците на кораба и се вслуша в тихата им реч, която изглеждаше нечленоразделна и странно напомняше птича песен. Липсваха в нея познатите звукове на човешката реч и емоционалните й отсенки. Звучеше съвършено тихо и монотонно.

Забеляза прозорец, който откриваше външната гледка и около който стояха изправени двамата чужденци. Всъщност прозорецът бе само квадрат на външния пласт, освободен от вътрешната непрозрачна обвивка. Този неизвестен на земята прозрачен метал сега погълна цялото внимание на Джек. В мечтите си се представяше притежател на патент за неговото производство… Трябва да попита за състава му, но как?… Такава обвивка, издържала космическия полет, без да бъде засегната нито от високата температура при триенето в атмосферните пластове на две планети, нито от влиянието на космическото пространство — за такъв метал тук на земята биха дали много! Чудеше се как да попита, по какъв начин да се осведоми; въртеше очи, дори се изпоти от напрежение.

Единият от домакините, който през всичкото време внимателно го наблюдаваше, разбра неспокойното му държане и каза на другаря си:

— Погледнете: той търси нещо, но какво?

— По всичко изглежда, че се интересува от нашето органично стъкло — отвърна другият, без да отмества очи от земния пейзаж, който изцяло поглъщаше вниманието му. В момента процесията от полицейски коли и кораба пресичаше някаква река, а в далечината се открояваше огромна населена площ.

— Гледайте: нима това е вода? — извика той.

— Положително… Какво изобилие!… По изчисленията ни планетата Земя — всъщност те я наричаха, Хела, но ние няма да се ръководим от техните наименования — се е развивала приблизително толкова време, колкото и нашата родина Михелас, ако не сме сгрешили в изчисленията… В какъв ли стадий на развитие се намират тукашните жители?…