Джон Робертс - Съкровището на Питон

Пристанището Асгалун е разположено в малък залив, който се врязва в крайбрежието на Шем. Това е единственото по-забележително пристанище в тази пасторална страна, в която останалите селища са обикновени малки рибарски селца. Както при почти всяко пристанище, мястото е живописно. Върху полегатите хълмове в горната част на града са разположени именията на богатите търговци, заобиколени от красивите им градини и добре гледаните лозя. В по-ниската, същинската част на града, са яките каменни сгради, складовете и страноприемниците, храмовете и магазините, които обслужват жителите и развиват оживена пристанищна търговия.

После идва ред на доковете. Тук ще намерите хората, създали благата, на които се радват високопоставените търговци от именията по хълмовете и притежателите на магазини в града. Сред тях са моряците и коравите шкипери, чиято единствена родина е морето, макар да са родом от най-различни страни. Те пребивават в набързо скалъпени бараки — никой не би си направил труда да строи нещо по-солидно за такива мъже. А и без това няма смисъл да се строят великолепни сгради на брега, тъй като ужасяващите бури, които внезапно връхлитат от огромните простори на Западно море, биха ги унищожавали на всеки две-три години. Тъй като Шем е беден на дървесина, ниските постройки са направени предимно от дъски, останали от старите и разрушени от вълните кораби. Пропитият с катран строителен материал — твърде лесно може да се подпали, поради което от време на време крайбрежието на Асгалун изгаря до основи.

Само сурови, калени мъже могат да обитават подобни места. От което следва, че ако търсите такъв човек, би било разумно да посетите тъкмо такова място.

Конан от Кимерия се отегчаваше. Странно спокойствие се беше възцарило над Западните земи. Дребните военачалници бяха останали без пари и енергия, а това ще рече и без нужната за война ярост. Западните земи бяха изморени от войната и бяха обърнали поглед към решаването на вътрешни си проблеми и към възстановяване на прекъснатата търговия. Трябваше да се върне плодородието на полята, изпотъпкани от враждуващите армии, да се построят наново опустошените градове. А професионалните воини не са добре дошли в страните, които са обърнали гръб на войната. Дори хроничната гражданска война в Офир беше замряла.

Подобни „сушави“ периоди никога не продължаваха дълго. Конан смяташе, че и тази „суша“ няма да издържи повече от година. Но гладът можеше да настигне човека за много по-кратко време. Месеци наред воинът обикаля централните земи — Офир, Коринтия и Кот, — за да се натъкне някъде на някоя хубава битка. Обикновено пътуваше като наемна охрана на някой керван. При толкова много войници, останали без работа, разбойническият занаят процъфтяваше. Някога и Конан беше се занимавал с разбойничество, но вече смяташе това за недостойно. Но бе наясно, че по-скоро би разбойничествал, отколкото да гладува отново.

Последният му керван разтовари стоката си в Асгалун. Конан се настани в една кръчма до пристана, на име „Албатрос“, където живееше от последната си заплата и чакаше нещо да изскочи отнякъде. Но ето че парите му почти се бяха стопили, а нови доходи не се очертаваха отникъде. Конан предусещаше, че ако на брега се появи пиратски кораб, ще бъде силно изкушен да се присъедини към екипажа му.

Още в същия момент, докато седеше край очуканата маса и гледаше през прозореца, подобен на илюминатор, той съгледа някакъв странен плавателен съд да навлиза в малкото заливче. Докато корабът заобикаляше носа откъм север, опитните очи на Конан отбелязаха разположението на мачтите и формата на платното. Корпусът беше нисък, но не поради много голям товар, а за да си осигури по-висока скорост и повече маневреност. Преди да го разгледа по-добре, платната на кораба бяха прибрани и бяха изкарани дългите весла, за да може корабът да влезе в пристанището. Този плавателен съд без съмнение беше създаден за бой. Конан реши да размени няколко думи с капитана след акостирането. Но преди да стане това, едно друго събитие щеше да наруши за негова радост скуката му.

— Всичките тези кръчми си приличат — отбеляза младата жена.

Тя беше облечена в семпло скроена рокля от синя коприна, придържана от златна връв, която обикаляше пет-шест пъти тънкото й кръстче, а от сложния възел два пискюла висяха почти до коленете й. Ниските й ботуши също бяха украсени със златни нишки. Но не скъпото облекло привличаше вниманието на тълпите безделници и на разбойниците по тесните улички около доковете, а голямата й, странна красота. Кожата й беше неимоверно бяла, очите й бяха огромни и толкова светли, че изглеждаха почти безцветни. Сребристата й коса беше дълга почти до кръста. Челото си бе превързала със златната панделка. В средата на панделката, точно над веждите, имаше голям тъмносив опал в златна обковка. Човек би взел жената за албинос, ако не бяха здравият блясък на кожата и косата й и големите й, ясни очи.