Джон Робертс - Съкровището на Питон

Тримата спряха до него.

— Ти ли си Конан от Кимерия? — попита едрият мъж.

— Аз — отвърна Конан, без да става и без да им предлага място. За това беше още твърде рано.

— Аз съм Улфило, маркграф на Петва в Аквилония. Дамата се казва Малия, съпруга е на брат ми.

— А аз съм Спринголд — представи се по-ниският, — учен и учител от Танасул.

— Искаме да поговорим с тебе, да разберем дали можем да те наемем за едно пътешествие, което трябва да предприемем — обясни Улфило.

Кръчмарят се появи с кана и чаши. Той ги нареди на масата, напълни ги и се оттегли с поклон. Сега вече Конан се изправи и покани с жест останалите да седнат.

— Щом като вие черпите, ще изслушам с удоволствие предложението ви.

Четиримата се настаниха и отпиха от виното.

— Виното е по-добро от онова, което съм пил през последните няколко дни — отбеляза Конан, като поспести доста от истината. — Целият съм слух.

— Откакто сме пристигнали тук — започна Улфило, — разпитваме за мореплаватели, които познават Черния бряг. Казаха ни, че имаш опит в това отношение.

— Така е — потвърди Конан. — Но в пристанището има много като мене. По всяко време оттук тръгват кораби, за да търгуват в Черните земи на юг.

— Да — намеси се Спринголд, — но стигат до Куш или дори малко по на юг. А ние искаме да отидем много по-далеч. Трябва да пропътуваме много километри южно от реката Зархеба.

— Чухме да се говори — допълни Малия, — че някога си плавал в онези води.

Конан помълча малко.

— Бил съм там — каза той, — но това беше преди доста години.

— Малко вероятно е водите или бреговата ивица да са се променили — възрази Спринголд. — Говори се обаче, че малцина търговци стигат толкова на юг.

— Който търси голямата печалба, трябва да отиде там, където няма много като него — Конан се въздържа от по-категорично мнение. Истината беше, че освен пиратите почти никой не посещаваше онези краища.

— А ти докъде си стигал на юг? — попита Малия.

— Толкова далеч, че имената на реките и земите не са ви познати. Там, където бялата кожа се смята за чудо.

Той избухна в смях.

— Защо се смееш, Конан? — попита меко Улфило.

— Току-що се сетих нещо — отговори кимериецът. — Хората по онези места ме мислеха за бял. — Под развързаната предница на кожената туника се подаваше мощната му гръд, почерняла на слънцето и загрубяла от бурите, също като покритото с белези лице.

— А в онези води ставам черен като пикт. Какво ли ще кажат за нашата дама?

— Може би ще имаме възможност да разберем — отвърна Малия тихо.

Конан стана сериозен.

— Какво е предложението ви? Онези морета са лоши, а крайбрежието е още по-страшно за хора, които никога не са пътували из Горещите земи.

Малия изучаваше мъжа пред себе си. Той би могъл да бъде на двайсет и пет или, със същия успех, на трийсет и пет години. Беше едър и силен и излъчваше кротката свирепост на хищник по време на почивка. Туниката му беше проста, изработена от мека черна кожа. Заради топлия климат беше с голи крака. И на ръцете, и на краката му изпъкваха мускули и личаха белези от много стари рани. Единственото му украшение бяха две тежки бронзови гривни. Мечът на колана му беше дълъг и подчертано обикновен, чашката и дръжката бяха от обикновена стомана, без никакви украшения. Също толкова проста кама го уравновесяваше от другата страна. Кесията, която висеше до камата, като че ли беше съвсем празна. Изглеждаше силен и страшен, имаше вид на достоен противник дори за нейния огромен и може би прекалено покровителствено настроен зет.

— Трябва да намерим един човек — отговори на въпроса Улфило — по-малкия ми брат, съпруга на Малия. Напусна Петва, дома на нашите предци, преди две години. За последно ни прати вест от Хеми, в Стигия. Оттам е тръгнал на юг.

Конан отпи голяма глътка вино.

— Южно от Хеми е Черния бряг. Да тръгнете просто на юг от Хеми с надеждата да го откриете, би било глупаво. Предлагам да чакате у дома. Ако се върне, значи всичко е наред. Ако не, трябва да се примирите, че е мъртъв.

— Не разбирате — възрази Малия. — Съпругът ми е изпратил писмото от Хеми след дълго пътешествие на юг. Той се е върнал на север и е останал в Хеми колкото да екипира нова експедиция, след което отново е потеглил обратно.

— Ако го е направил — каза Конан, — значи е мъж, който може да оцелее в онази жестока страна. Защо не го оставите на мира?

Конан предположи, че въпросният човек е станал пират. Ако е така, най-малко от всичко би искал семейството му да тръгне да го търси. Много по-малки синове са напускали домовете си и са тръгвали по пътя на морските разбойници. След няколко успешни плавания те се завръщаха вкъщи, разказват няколко истории за приказно изгодни търговски пътувания до екзотични места, превръщаха се в провинциални благородници и се установяваха като най-почтени хора след вълнуващата кариера от грабежи и убийства.