Джон Робертс - Конан наемника

Ужасната буря вилнееше вече три дни и три нощи. Морето се бе превърнало в разбунтувала се армия от огромни бучащи планини, сражаващи се една срещу друга както великаните и боговете в древността. Не случайно наричаха Вилайет Море на бурите, Майка на вълните и с други имена, изразяващи страхопочитанието на хората от начина, по който обикновено спокойното вътрешно море съвсем неочаквано се превръщаше в жесток първичен хаос, гробница на моряци.

Мъжът, когото вълните безмилостно подмятаха завързан за остатъка от мачтата и парченце от палубата, не мислеше за тези неща. От средата на втория ден на бурята, когато корабът беше разбит от непрестанното блъскане на морето, той се носеше по вълните. Сега вече беше почти в безсъзнание от подмятането на вълните и вцепеняващия студ на водата и успяваше да поддържа в ума си една-единствена мисъл: че бурята го отнася на север, а там Вилайет се стеснява. Скоро щеше да бъде изхвърлен на брега и това бе единствената възможност за спасение. При наближаването на брега трябваше да се освободи от мачтата, иначе имаше опасност да бъде смазан от тежката греда, когато тя бъде запратена на брега или върху скалите. В кожената ножница на пояса му беше втъкната дълга крива котианска кама и мъжът често опипваше дръжката й, за да е сигурен, че ще може да я хване, щом настъпи решителният момент. Единствено това ангажираше съзнанието му, докато бурята виеше като хиляди агонизиращи демони, а морето се гърчеше под безмилостните удари на вятъра.

Дооз стана рано сутринта след бурята да събере изхвърленото на брега. При такива случаи морето довличаше много интересни неща, а от време на време и такива, от които можеше да се спечели. Печалбата никога не се постигаше леко. Той се уви грижливо с вълнена мантия от домашен плат и излезе от малката фактория, най-северната от многото на търговците братя Кирос от Аграпур. Факторията беше разположена в малък залив на западния бряг на Вилайет, където морето беше широко не повече от една левга. Тази сутрин водата беше спокойна. Вилайет беше плитко море и поради това вятърът, който само леко би набраздил повърхността на Западния океан, във Вилайет създаваше гигантски вълни. Пак по същата причина със спирането на ветровете лишеното от приливи и отливи море бързо утихваше.

Дооз намери изхвърлени на морския бряг много дънери, морски водорасли и изпомачкана растителност, повечето довлечени от юг. Намери и мъртва риба и дори морски животни, но не видя кехлибар — един от най-хубавите морски дарове. Все пак най-добрият дар на морето е претърпелият корабокрушение кораб, чийто товар може да се спаси. Дооз реши да изпрати слугите си на север и на юг покрай брега да потърсят такъв дар. Това, разбира се, трябваше да стане тайно, защото кралете по тези места смятаха всички дарове на морето за своя лична собственост. Той вече са канеше да се върне във факторията за закуска, когато видя труп.

Труповете бяха между най-често изхвърляните неща от морето и въобще нямаха никаква стойност. Моряците рядко имаха нещо ценно освен една обица, а това тяло с парче плат около бедрата очевидно не беше на богат пътник. Беше едър човек и Дооз щеше да има нужда от помощта на прислужниците си, за да избута тялото в морето. Не искаше духът на този човек да посещава неговия магазин. Духовете на удавените моряци по право принадлежат на морето — тяхната естествена среда.

Понечи да се обърне, за да поеме към магазина, но неочаквано трупът помръдна и простена. Дооз зяпна от изненада. Тази човешка грамада беше измъчена, смазана от природните стихии, посиняла от студ и въпреки това жива. Дори започна да повръща морска вода. Дооз отиде да доведе прислужниците си.

Конан се събуди в слабо осветено ниско дълго помещение със стени от суха зидария; фугите бяха затъкнати с мъх. Горната половина на едната дълга стена представляваше кепенк, закачен на панти така, че при добро време да се отваря навън и по този начин цялата постройка да се използува като дюкян. Сега кепенкът беше затворен и покрит с дебел плат срещу вятъра. Помещението беше пълно с бали и вързопи, бурета и какви ли не стоки, някои от тях с надписи на турански. В камината гореше огън, накладен с изхвърлени от морето дърва. Солта по тях пращеше и пръскаше многоцветни искри.

Конан лежеше върху постеля от кожи, затрупан с груби вълнени завивки. Стаята се повдигаше като при бавно земетресение, но той знаеше, че това се дължи на дългото му подмятане от вълните. Не се изненада, както биха направили мнозина. Беше преживял толкова много смъртни опасности, че трудно можеше да си спомни за всички.