Джон Робертс - Конан наемника

Един русокос мъж с украшение на глиган също като неговото изравни коня си с него.

— Беше чудесен бой, кимериецо. Ще се радвам да бъдеш между нас. Аз съм Зигеър. — Мъжът му подаде кълколещ мях. — Заповядай, пийни бира. Малко е изветряла, но ще трябва да се задоволим с нея, докато се върнем в двореца.

Конан опъна една голяма глътка. Бирата наистина беше изветряла, но беше добра. Той върна меха на Зигеър.

— Благодаря, приятелю. Кажи ми, твоята кралица винаги ли се държи така с онези, които й служат?

Зигеър се усмихна мрачно.

— Такава е. Тя беше единствено дете на стария крал и от малка е надменна. Иначе е добра кралица и няма да допусне хората й да попаднат под властта на някой лош крал. — Конан разбра, че под лош мъжът има предвид вожд на друго племе. — Но ти не се безпокой. Служи й добре и се бий както се би днес, и тя ще се отнася към теб добре и ще те награди според заслугите ти. Кралицата ни е щедра и великодушна.

— Е, това вече е нещо — промърмори Конан. — Защо ви нападнаха хората на Одок? Ако ще се бия срещу тях, би трябвало да зная причината.

— Искаха да пленят Елкуина — отговори Зигеър. Както и повечето северняци той рядко използуваше титли. — Одок я иска за жена. Говори се, че убил последната си жена, за да може да се ожени за Елкуина. Според мнозина това е умно, но според мен е варварство.

— Според вашите обичаи кралят само една жена ли може да има? — попита Конан.

— Такъв е законът. Незаконни съпруги и любовници може да има толкова, колкото смята, че може да обслужва. Много крале, тръгнали по този път, са свършвали без нищо.

— Що за крал е този Тотила, за когото чувам да се говори? — запита Конан, обръщайки разговора към желаната от него насока. — Той не ухажва ли Елкуина?

— Да, Тотила и неговият пръв магьосник биха желали да я спечелят, но тя съвсем основателно презира тази торманска свиня.

На Конан не му хареса споменаването на магьосника. През изпълнения си с опасни пътешествия живот се бе срещал с много магьосници. Все пак Зигеър не беше намекнал с нищо, че заклинанията на магьосника го тревожат особено.

— А кой е сивобрадият? — запита Конан и посочи с брадичка стареца, яздещ редом с Елкуина.

— Това е нашият магьосник, Рерин. Много мъдър старец. Защитава ни от заклинанията на Илма, който помага с магиите си на Тотила.

— А Одок няма ли магьосник? — заинтересува се Конан, страхувайки се от най-лошото.

— Не съм чул да има. Магьосниците са рядкост, а Тотила е по-богат от Одок.

— Кой магьосник е по-силен? — Конан знаеше, че винаги е добре да си наясно с относително силните страни на приятели и врагове.

— Не мога да кажа — призна Зигеър. — Струва ми се, че всеки път, когато единият опита някое заклинание, другият използува друго и по този начин взаимно се неутрализират. Това много ми допада.

— Наистина — съгласи се чистосърдечно кимериецът, изхождайки от собствения си опит. — Когато разни магьосници и други от този род започнат да се бъркат в работите на честните бойци, винаги настъпва беда, която оръжието не може да оправи. — Конан много мразеше проблеми, които не могат да се разрешат с оръжие.

Когато пристигнаха пред двореца на Елкуина, вече се свечеряваше. Дворецът беше разположен на върха на странно неправилна могила, издигаща се над околните полета. Стена от гигантски камъни заобикаляше върха на могилата, а върху нея бяха набити заострени колове. Масивната порта се отвори, за да влязат, и веднага подир тях отново се затвори.

Влязоха в огромен двор, осеян с малки постройки: ковачници, конюшни, различни навеси. Виждаше се и много добитък. В центъра се издигаше кралският дворец: дълга ниска постройка със стръмен покрив, покрит с торф. На покрива пасяха кози, а от високите комини се издигаше пушек. Един крал от Юга би се усмихнал, ако чуеше, че една такава сграда се нарича царски дворец, но за северняците това беше именно дворец — това беше мястото, където бойците живееха и пируваха заедно със своя крал. Те не биха го уважавали, ако не го виждат или го виждат рядко.

Стените миришеха на прясно одялано дърво и Конан разбра, че тези хора живеят тук отскоро. Той последва Зигеър до конюшнята, построена до каменната стена, и остави коня си на грижите на две-три момчета. Когато излязоха, разгледа стената. Дори на оскъдната светлина можа да види, че е старинна, изградена от огромни камъни и цялата обрасла с лишеи.

— Кой я е построил? — попита той.

— Великаните от древността — отговори някак смутено Зигеър. — Не ми харесва. Хайде да отидем да вечеряме и да намерим свястна бира.