Джон Робертс - Конан наемника

Докато вървяха към двореца, Конан видя, че сваляха телата от конете. Чуваше се приглушен плач, но жените на Севера не оплакват мъртвите си с неестествени пронизителни плачове, като жените на Юга. „Добре че е началото на зимата и ще могат да изкопаят гробове — помисли си Конан — Съвсем скоро земята ще замръзне и ще трябва да държат труповете под навеси, докато се запролети.“

Вътре дворецът беше украсен повече, отколкото можеше да се предположи отвън. Макар да беше нов, върху гредите вече бяха изрязани фантастични изображения — различни плетеници, дела на герои и какви ли не странни зверове, оцветени с ярки растителни багрила. По стените бяха накачени рога на елени и лосове, а също така и завеси — и за украса, и за топлина. Подът беше покрит с плоски камъни и застлан с тръстика. В огромното огнище в центъра пукаха и пръскаха искри големи дънери. Над пламъците се въртяха шишове с месо.

Устата на Конан се напълни със слюнки, а очите — със сълзи от пушека. На дълги пейки покрай масите, направени от дъски, поставени върху дървени магарета, вече бяха насядали бойците, всички без оръжия и доспехи. Зигеър показа на Конан мястото му за спане — на стената над него имаше куки за закачане на шлема и колана със сабята, щита и ризницата, за да му бъдат подръка в случай на неочаквано нападение. Той подпря копието си на една стойка до мястото за спане, оправи нещата си и седна на пейката. Всеки мъж седеше срещу мястото, където спеше, така че нямаше никакви спорове кой къде да седне. Освен това, ако ги нападнеха дори в разгара на пируването, всеки боец можеше бързо да се въоръжи. Тези хора отделяха голямо внимание на опасността от враждебни действия.

Щом Конан седна, една девойка постави пред него голяма дървена чаша бира с висока яка от пяна. Той я пресуши на един дъх, удари чашата по дъската и тя почти мигновено беше напълнена. После донесоха чинии с големи късове пушено месо и за известно време престанаха всякакви приказки, тъй като изгладнелите бойци си наваксваха за времето, когато бе трябвало да се задоволяват само с походни дажби.

Когато поутолиха глада си, мъжете започнаха да се хвалят с постигнатите успехи през днешната битка. Всеки разказваше за собствените си подвизи и хвалеше онова, което беше видял от боя на другите. Всички оценяваха високо приноса на Конан за изхода на битката, макар че никой не стигна чак дотам, та да признае, че ако Конан не беше дошъл навреме, всички можеха да загинат.

Конан на свой ред стана и похвали домакините, сега другари по оръжие. Той обясни някои тънкости в победата си над покойния Аджилулф, които слушателите следяха внимателно с интереса на професионалисти, които имат пред себе си майстор. Никога необременяван от прекалена скромност, Конан не омаловажи своята победа и завърши с похвали за новия си работодател и новите си другари, обявявайки желанието си да се бие срещу техните врагове. Когато Конан седна на мястото си, избухна взрив от аплодисменти, последван от многобройни наздравици.

Накрая стана Елкуина и според обичая на Севера обсипа бойците с похвали и им раздаде подаръци. Думите, с които похвали Конан, според него, бяха доста сдържани, като се имаше предвид приносът му за победата, но пък не можеше да осъди щедростта й в материалните награди. Неговият подарък беше гривна с много корал и гранати. В южните страни теглото само на златото по нея представляваше заплатата на опитен боец за цяла година. Конан нахлузи гривната на мускулестата си дясна ръка и учтиво благодари на Елкуина. Тя, изглежда, не обърна никакво внимание на думите му.

После, докато гасяха факлите, Елкуина обяви, че обредите за убитите ще се извършат на следния ден при залез слънце, и всички се приготвиха за сън. Елкуина изчезна зад завесата, опъната в края на залата, а магьосникът отиде в малката си, струпана от камъни колиба, където извършваше магьосническите си задължения. Всички останали легнаха да спят на сламата, увити в наметалата си.

На Конан още не му се спеше. Той взе една половница, пълна с ароматна греяна бира, и излезе навън, без да разбира причината за тревогите си. Дворът беше тих, тъй като всички вече си бяха легнали, а домашните птици бяха накацали под навесите. Само едно куче се въртеше наоколо, несъмнено водено от надеждата да получи някое закъсняло подаяние от пиршеството.

Кимериецът съгледа светлина, идваща от стената над портата, пресече двора и намери стълба, направена от разцепени трупи, която водеше към дървена платформа, простираща се от вътрешната страна на стената. Над портата имаше само един часови, застанал до запален мангал. На светлината от огъня кимериецът позна един от другарите си от битката през деня.