Джон Робертс - Конан наемника

Дворецът на Тотила не беше ограден със защитна стена. Кралят се хвалеше, че не се бои от никого и че няма нужда да издига такива заграждения, защото бойците му са достатъчно надеждна стена.

Тотила тръгна покрай изораните ниви, където робите му превиваха гръб, за да добият зърното за хляба и бирата на свободните хора. Тук, на север, се отглеждаше само пшеница и ечемик. Останалата храна хората получаваха от добитъка си, от дивите животни в гората и рибите в реките. Като раса, която се храни главно с месо, северняците презираха хората от юга, които кусваха месо само веднъж или два пъти през годината.

Тотила пое по една рядко използувана горска пътека и скоро стигна до малка горичка, в която беше топло въпреки околния студ — магьосникът Илма имаше голяма власт над природните сили. В средата на горичката се намираше малко езеро, захранвано от невидим извор, от което не изтичаше никаква вода. Езерцето никога не замръзваше независимо колко силен беше студът извън горичката. Илма стоеше на брега, свраките бяха кацнали на раменете му. Тотила застана до магьосника.

— Това е станалото рано днес — каза магьосникът и докосна повърхността на езерцето с жезъла си. Върху нея се появиха разширяващи се вълнички.

Тотила наблюдаваше съсредоточено. Вече беше свикнал с тези магически изображения, макар че когато за първи път ги видя, се изплаши. Видя колона от мъже, движещи се през покрита със сняг гора, гледани отгоре като от птичи полет. Пред тях имаше други, по-многобройни, които лежаха в засада. Той присви очи, когато подробностите в картината нараснаха, сякаш наблюдаващата птица беше кацнала на дърво, за да вижда предстоящото сражение отблизо.

— Това са хората на Елкуина — промърмори Тотила — и тя е между тях. Бойците на Одок лежат и чакат. Ако знаех, че Елкуина ще напусне двореца си, моите хора щяха да я хванат. — Той погледна Илма. — Защо не ме осведоми, че ще е толкова лесно уязвима? — Не говореше гневно, макар че беше много ядосан. Не се осмеляваше да се държи грубо с магьосника, въпреки че по негова вина беше пропуснал възможността да хване кралицата. Умееше да прикрива чувствата си много по-добре от повечето северни крале.

— Това пътуване до днес беше скрито от мен, господарю. Предполагам, че магьосникът Рерин, когото виждаш до кралицата, е направил заклинание, за да попречи на моите далеч виждащи летящи очи.

Тотила само изръмжа. Не знаеше как да отвърне на възраженията на магьосника. После изведнъж извика:

— Сега попадат в клопката!

Наблюдаваше възбудено как бойците на Елкуина застават в кръг около своята кралица и се подготвят да продадат живота си на висока цена.

— Няма да могат дълго да я защитават — отбеляза Тотила, когато снегът почервеня от кръв. — Това означава, че ще трябва да я взема от Одок. — Тотила загриза нокът от раздразнение. — Ами ако той й направи дете преди да го убия? Това ще бъде лошо, магьоснико.

— Наблюдавай какво става сега — каза магьосникът. Също така неочаквано, както беше започнал, боят престана. Зрителният ъгъл се промени, сякаш птицата бе обърнала глава. На хълма над бойците стоеше мъж и, изглежда, викаше, макар че те нищо не можеха да чуят.

— Какво става? — зачуди се Тотила. — Кой е този младеж? Не, това е зрял боец, въпреки че няма брада. От коя страна е?

— Ако се съди по вида му — отвърна Илма, — е от Кимерия. Моят народ добре познава кимерийците. Те живеят в една планинска страна на запад от Хиперборея. Богът им се нарича Кром. Кимерийците не владеят магьосническото изкуство, макар че като бойци са ненадминати.

— Моите мъже също са ненадминати бойци — промърмори Тотила, — а аз съм най-добрият от всички. Какво търси тук този кимериец?

— Гледай сега. Това е най-интересното. — Двамата наблюдаваха как един от бойците на Одок отиде да посрещне странника.

— Двубой! — възкликна весело Тотила. — Това е Аджилулф, най-добрият меч на Одок. Добър боец, но много приказва. — Те видяха първата размяна на удари. — И двамата се бият добре — отбеляза критично Тотила. — Сега вече се опознаха. Следващата схватка трябва да доведе до развръзка. — Докато гледаха объркващата вихрушка от удари, Тотила се удряше по бедрата от възторг. — Право каза, магьоснико! Този е много опитен боец.

Останалата част от битката им донесе радост; сетне те видяха как телата на убитите бяха натоварени, как страшникът се качи на един кон и тръгна с охраната на Елкуина. А след това не остана нищо освен вдървените тела на хората на Одок, почервенялата земя и тихо падащия сняг. Картината във водата изчезна.