Джон Робертс - Конан наемника

— Привет, Хагбард — поздрави Конан. — Студена нощ, а?

Хагбард придърпа полите на покривалото си.

— По-студена от обикновено, Конан.

Наистина беше застудяло, откакто Конан беше влязъл в залата. Той подаде половницата на Хагбард и мъжът пи с благодарност от топлата бира.

— Ледените великани тази година са се отправили рано на юг — отбеляза кимериецът.

Хагбард върна половницата.

— Благодаря, приятелю. Да, това предвещава лоша зима. Ако утре стане още по-студено, не ще можем да погребем мъртвите си.

— Не ги ли изгаряте?

— Никога. Боецът се погребва с оръжията си, занаятчията със своите инструменти, жената с хурката и вретеното си. Такъв е обичаят. Дори децата се погребват с играчките си, а робите със сечивата си. Ако не можем да ги погребем утре, ще трябва да построим дом на покойници без покрив и да ги държим там до размразяването на почвата.

Конан огледа мрачния, дори тайнствен терен отвъд защитната стена. Широко открито поле, почти малка равнина, странно контрастиращо с гористите хълмове, типични за тази страна. На сияйната светлина на кръглоликата луна Конан можа да види, че сред равнината се издигат няколко стръмни хълма, все пак по-ниски от онзи, на който беше крепостта. Няколко от тях бяха увенчани с подобни каменни стени. В равнинната част имаше изправени камъни, наредени в прави линии или в кръгове. Някои приличаха на порти — два изправени камъка с една голяма каменна плоча, поставена хоризонтално върху тях.

— Откога живеете тук? — попита Конан и докосна един от трупите на оградата. По ръката му остана лепкав сок.

— Едва от средата на лятото. На старото място живяхме десет години, но нивите се изтощиха. Дивечът също намаля, рибата в потоците стана малко и решихме, че е време да се преместим.

Повечето северни народи в най-добрия случай бяха полуномади. В стари времена цели нации си бяха вземали нещата и се бяха преселвали просто заради самата промяна, в резултат на което често бяха избухвали големи войни. Най-честата причина обаче бе изтощаването на земята, обитавана твърде дълго от хора, чието земеделие бе примитивно и ниско продуктивно.

Хагбард поклати глава.

— И защо ли Елкуина избра това място! По-добре да си бяхме останали сред хълмовете и горите.

— Мога да разбера защо не ти харесва тук — сподели Конан и отпи от бързо изстиващата бира. — Мястото е неестествено с всичките тези могили и камъни, наредени в кръгове. Защо Елкуина е решила да се заселите тук?

— Тя смята, че зад тези издигнати от великани стени ще можем по-добре да се защитаваме. Не искам това да се схване като нелоялност към кралицата — продължи мъжът, — но Елкуина не притежава лидерските качества на баща си, Хилдрик. Той знаеше, че най-добрият начин да се справи с враговете е да ги убива, а не да се крие зад каменни стени.

— Що за място е това? — запита Конан и посочи към тайнствената равнина.

— Преди много време — започна Хагбард, — дори преди моят дядо да е бил роден, на това място са живели великани. Това е била тяхна крепост. Много поколения те водили война с боговете, без никоя от страните да може да победи. След това великаните наели джуджетата да им построят една голяма стена, която да опасва цялата равнина. Платата, поискана от майстора-строител, била дъщерята на краля на великаните. Стената била построена и вдигнали сватбата. Но… — дъхът на Хагбард се превръщаше в пара от студа — … през нощта на венчавката невестата убила младоженеца. Пък и защо да не го убие — джудже за съпруг на мома великанка. И джуджетата съборили стената, а боговете нападнали и изклали великаните, които били пияни от сватбата. От това нявгашно клане са останали единствено тези руини, но според мен духовете на избитите великани и сега продължават да бродят наоколо.

Конан придърпа наметалото си. Греяната бира се беше свършила и той вече чувстваше последиците от храната и пиенето тази вечер.

— Е, бродят, не бродят, нали са мъртви — заключи Конан. — Лека нощ, приятелю. Мисля, че е време да си потърся леглото в сламата.

— Лека нощ, Конан. Би ли събудил смяната ми? Казва се Осуин и тази вечер спи до вратата.

Конан увери Хагбард, че няма да заспи, докато не събуди Осуин, и слезе по стълбите в двора. Докато го пресичаше, забеляза светлина и се зачуди кой ли стои буден толкова късно. След това видя, че светлината идва от каменната колиба, където живееше магьосникът. Като промърмори проклятие към всички, занимаващи се с магия, Конан влезе в залата и разбуди хъркащия Осуин.