Джон Робертс - Конан наемника

— Значи Елкуина има нов боец — заключи Тотила и подръпна брадата си. — Ще трябва да се срещна с него. Вече много години не мога да намеря достоен противник. Освен това — той погледна наметалото си — единствено черният цвят липсва на наметалото ми от скалпове на вождове. Такава буйна дълга коса, каквато има този скитник, ще бъде по-добра за яка дори от зимна вълча кожа.

— С този звяр в охраната — каза Илма — ще е доста трудно да хванеш Елкуина. Защо за момент не забравиш за нея и не се насочиш към Одок? Днес той е загубил много мъже и е по-слаб от всякога.

Тотила се замисли за момент.

— Не, ще го направим както съм ти казвал, магьоснико. Когато тръгна на юг, това ще бъде голям поход, и ще стигна чак до границите на Замора и Туран. Ще погълна Одок и неговото племе както рибата налапва насекомо над водата.

Илма знаеше, че тези въжделения надхвърлят възможностите дори на човек като Тотила. Северът просто нямаше достатъчно хора за удържане на такава голяма територия повече от няколко години. И все пак той желаеше да направи Тотила най-великия крал на Севера. И можеше да го направи.

— Ако желаеш, мога да направя някои заклинания, господарю. Магии, с чиято помощ ще използуваме съюзници, които ще изпълняват всички мои нареждания. Мои слуги ще са ледените великани на Севера и мъртъвците под снеговете.

— Не ме интересува какво ще правиш — отвърна Тотила. Не желаеше да слуша повече. — Просто се погрижи всичко да е наред. Ако ми помогнеш да пленя тази жена и да я направя моя кралица, ще те възнаградя богато.

— Бъди спокоен, господарю — увери го Илма. — Върни се в двореца и пирувай с бойците си. Аз ще бъда зает тук до зори, утре през деня и през следващата нощ. А сетне… ще видим.

Тотила го остави и се отправи към двореца. Зад него Илма разбърка водата с жезъла си и започна високо, тайнствено да напява. Извън горичката беше станало още по-студено.

На сутринта Конан се събуди, защото вратата се отвори и нахлу студен вятър. Почти замръзналият часови влезе, затвори, изтича до огнището и протегна посинелите си ръце над топлата пепел, останала от предната вечер. Конан стана, напълно разсънен както винаги, когато не беше си легнал мъртвопиян. Другите в залата започнаха да се надигат мързеливо, пъшкаха и се почесваха. В такава студена сутрин ставането наистина беше трудна работа.

Конан отиде до огнището, учуден, че един кален северняк може така да измръзне само за няколко часа, прекарани на пост през нощта.

— Добро утро, Регин — поздрави той. — Много ли е студено навън?

През тракащите си зъби човекът успя да отвърне:

— Иди да провериш!

Конан отиде до вратата, отвори я и извика:

— О, всемогъщи Кром! — И бързо затвори. Валеше сняг, а вятърът беше леден, по-студен и от най-студените зими по северните земи, които си спомняше. От далечината долиташе пукотът на замръзналите дървета.

Едно увито в кожи тяло застана до него. Елкуина.

— Отвори вратата! — заповяда властно кралицата и Конан се подчини.

Тя излезе навън. Конан се зачуди как ли стои на режещия вятър, без да прояви и най-малък признак, че й е студено.

Кралицата се обърна към хората си и извика:

— Ставайте, мързеливци! Трябва да се погрижим за добитъка, ако не искаме да замръзне. Запалете огньове и окачете всички резервни платнища по стените! — Тя махна с ръка на домоуправителя и той дотича, вдигайки вълнените си панталони. — Аслауф, вкарай колкото можеш добитък в оборите и сложи много сено. Не можем да си позволим да изгубим нито един кон, нито една крава. Прибери и птиците в оборите или навесите. Ако трябва, ще вкараме всички животни, за които няма място в оборите, при нас, докато времето се оправи. По-добре да изтърпим миризмата и мърсотията, отколкото да прекараме една гладна зима.

— Да, господарке — отговори домоуправителят и бързо изскочи навън, последван от момчетата и робите, които се грижеха за добитъка.

Елкуина се обърна към Конан и го повика с ръка.

— Ела, чужденецо, да видим как е старецът.

В първия миг Конан не разбра кого има предвид; после си спомни за стария магьосник, Рерин.

— Един момент — отвърна Конан, спусна се към залата и след миг се върна, закопчавайки пояса със сабята си.

— Защо ти е това? — попита тя.

— Нали нае сабята ми, господарке — отговори той със самодоволна усмивка. — Без нея не струвам нищо за теб.

Елкуина тръгна към малката колиба до каменната стена. Конан се възхити на това как косата й, сплетена в дебела колкото ръка плитка, се полюшваше при целеустремената й походка. Формите на тялото й бяха пълна загадка под дебелата мантия и кожената роба, но походката й беше лека и грациозна.