Джон Робертс - Конан наемника

Конан кимна.

— Да, права си. Царуването не е само водене на битки и седене на трона със златна чаша с вино в ръка.

Не след много Елкуина нареди да бъдат поставени наблюдатели и факлите бяха изгасени. Огънят беше затрупан за през нощта, хора и животни легнаха да спят. Елкуина се прибра в своя кът зад завесите и скоро залата се разлюля от хърканията на многобройните си обитатели.

Конан трепна и се събуди от вика на момчето до отвора за пушека.

— Навън има някой! — В гласа му се долавяше страх.

Конан се измъкна от леглото в сламата и грабна от куката прибраната в ножницата сабя. Някой блъскаше силно на вратата.

— Не отваряйте — извика той. Хората се размърдаха, запъшкаха, задаваха въпроси в тъмнината.

— Разпалете огъня! — извика Конан. Проправи си път, изритвайки прасетата и кокошките, и се изкачи по грубата стълба при момчето. — Откъде дойдоха? — попита Конан и се наведе да види.

— Трябва да са се прехвърлили през стената — отговори момчето. — Наблюдавах портата, оттам никой не е влязъл.

Конан видя долу дузина мъже, хванали един голям дънер, да блъскат вратата. Главите и раменете им бяха неестествено покрити със сняг.

— Толкова малко? — чудеше се Конан.

— Портата! — извика момчето. Конан погледна към портата. Двама от натрапниците се мъчеха да я отлостят.

Конан се обърна към залата и викна:

— Излизам. Бойците да се въоръжат и веднага да ме последват, но да излязат през дупките за пушека. Вратата да остане залостена. Робите да я подпрат с пейки и всичко, каквото намерят. — Той пак погледна към двора, където нападателите се опитваха да разбият вратата.

— Нали няма да слезеш там? — каза момчето умолително.

— Рано или късно — отговори Конан философски — един мъж трябва да направи нещо, с което да заслужи хляба си. — Той се промуши навън, задържа се за един миг за стряхата и скочи. Държеше сабята далеч от тялото си, за да не се препъне и да падне върху нея, но се приземи леко, поемайки удара с присвити колене. Тъй като не носеше щит, хвана дръжката на сабята с две ръце и извика към нападателите:

— Какво търсите тук в такава нощ, разбойници! Кой ви изпрати?

Един от нападателите се обърна към него и кръвта на Конан се смрази. Очите на човека бяха обърнати нагоре, така че се виждаше само бялото. Движенията му бяха вдървени и при всяко помръдване тялото му пукаше. Дрехите му бяха разкъсани, а под тях зееха рани, покрити със съсирена кръв.

— О, всемогъщи Кром! — възкликна Конан. — Това са мъртъвци!

Мъртвецът тръгна към Конан с бързи и сигурни, макар и малко вдървени стъпки. Другите продължиха монотонно да блъскат.

Конан признаваше само един начин за справяне с врагове, били те жили или мъртви. Когато мъртвецът го нападна с протегнати напред ръце, завършващи с пръсти, изкривени като нокти на хищна птица, Конан го посече с всичка сили в хълбока. Все едно че удари дърво. Сабята издрънча и отчупи замръзнала плът и кост, и вътрешности, посипвайки Конан с кристали замръзнала кръв. Съществото като че ли нищо не усети. Лапите му се сключиха около врата на Конан и започнаха да го душат.

Конан пусна дръжката на сабята и сграбчи китката на мъртвеца с отчаянието на удавник. Ледените пръсти натискаха неумолимо, спирайки дъха му. Конан беше принуден да падне на колене и все повече губеше сили. Лицето на безсмъртното същество оставаше безизразно; дънерът продължаваше да блъска по вратата. С последно отчаяно извиване Конан пречупи двете ледени ръце в китките. После, напрягайки всички сили, хвана палците и ги счупи, след това откъсна ледените ръце от шията си. Мъртвецът продължи да го бие по главата с чуканите на ръцете. Вратата вече поддаваше.

Конан улови дръжката, изтегли сабята от замръзналия труп и заудря отчаяно ледената плът, докато главата отхвръкна в снега. Следващият удар отсече едната ръка от рамото. Острието се изтъпи от това необичайно сечене на лед.

— Изпратили са срещу нас мъртъвци! — изрева той. — Вземете брадви и дървени чукове! Сабите не вършат работа!

Видя, че до него стои боец, вторачил се в едно от тези същества.

— Хралф! — извика боецът. — Това е приятелят ми Хралф! Заклаха го при засадата онзи ден!

— Някакъв магьосник е вдигнал мъртъвците, които не можахме да погребем — каза Конан. — Трябва да ги убием отново, иначе те ще избият нас!

И удари със сабята си един от блъскащите с дънера по вратата точно в момента, в който тя беше избита. Сега вече бяха излезли още бойци. Носеха факли, за да могат да се бият на светло. Конан видя един млад боец повален на земята: трупът бе стиснал с ледени пръсти шията му и гризеше лицето му.