Джон Робертс - Конан наемника

Конан отново го вдигна и го захвърли върху камъка с нечленоразделен вик. Този път пукането беше много по-силно. И въпреки това съществото се движеше. За трети път, напрягайки мускули със свръхчовешки усилия, кимериецът го издигна над главата си. Беше като чувал с камъни и само относително запазената му кожа държеше раздробените части да не се разсипят.

— Умри завинаги и дано Кром те прокълне! — извика Конан и тресна човешкия чувал в каменната плоча.

Този път мъртвецът остана неподвижен. Дори лекар трудно би познал, че това някога е било човек.

— Е, Аджилулф — каза Конан, поемайки си дъх, — ти не успя да ме заколиш, когато беше жив. Нима се надяваше, че ще имаш по-голям шанс като мъртъв?

— Ти го уби два пъти — чу той гласа на Елкуина. — Трябва ли и да го обиждаш?

Конан се обърна и я видя да стои разтреперана до един от изправените камъни.

— От всички господари, при които съм служил — отвърна той, — на теб най-трудно може да се угоди. Ранена ли си?

— Боли ме цялото тяло, но мисля, че нямам сериозни наранявания. — Тя сложи ръце върху разпокъсаната си роба, която разкриваше много повече от едрите й гърди и закръглените бедра, отколкото би желала. Въпреки това Елкуина стоеше гордо изправена и очевидно не обръщаше внимание на студа. — Свестих се в момента, в който настигна съществото. Видях целия двубой. Мисля, че постъпих добре, като те наех.

— Вече бях започнал да мисля, че няма да доживея да чуя това от устата ти — призна Конан.

— Твоята работа още не е свършила, войнико. Усещам, че това е началният сблъсък на нова война.

— Хайде, Елкуина — подкани я Конан, — нека се върнем в крепостта и да видим какви щети сме понесли. Победихме тези същества, но има опасност да замръзнем.

— Прав си — съгласи се Елкуина и залитна леко. Раздраните дрехи се открехнаха и разкриха бяла, трепереща плът. Конан я прихвана със силната си ръка през раменете. Елкуина не възрази.

Докато пресичаха осветената от луната равнина, видяха светлина в крепостта. Но нямаше никакви пожари. За тази нощ поне щяха да имат покрив над главите си.

— Мислехме, че сме ви изгубили — посрещна ги Рерин. — Бяхме толкова заети, та чак след като довършихме всички тези същества, забелязахме, че ви няма. — Старецът бъбреше нервно, но и с облекчение. — После ви търсихме, но не можахме да ви намерим. Едно момче каза, че видяло едно от тези същества да изскача през портата с жена на рамо, а ти, кимериецо, си хукнал подире му. Вече се канехме да пратим хора да ви търсят.

— Всички ли избихте? — попита Елкуина.

— Да. Доста време и усилия ни трябваха, но всички са мъртви. Отново.

— Има още един навън, в големия кръг от камъни. Чужденецът го уби с голи ръце. — Чу се одобрителен шепот. — Изпратете хора да го довлекат — продължи Елкуина. — Направете голяма клада зад стената. Трябва да изгорим всички мъртъвци. Колко души изгубихме тази нощ?

— Двама, господарке — каза Зигеър. — И трима роби. Ако кимериецът не се беше намесил, жертвите щяха да са много по-големи.

— Да — съгласи се разсеяно тя, — той се би добре. Струпайте много дърва. Искам всички мъртъвци да се превърнат в пепел, а пепелта да се разпръсне.

— Затопля се — отбеляза Конан. Беше се появил ветрец, който по всяко друго време би изглеждал студен, но подир последните два дни му се струваше топъл.

— Така е — съгласи се Елкуина и се обърна към своя магьосник. — Как си обясняваш това, Рерин?

— Вече е ясно, че всичко е дело на Илма. Той ни прати големия студ да скове земята и да не можем да погребем мъртвите си, та да ги използува срещу нас: както да ни нападнат, така и да пуснат хората на Одок, или, по-скоро, мъртъвците, които някога са били хора, да влязат.

— Хайде да направим едно посещение на крал Тотила — предложи Конан. — Много бих искал да убия този Илма.

— Най-напред трябва да оправим всичко тук — каза Елкуина. — Чак след като поправим портата и се отървем от мъртъвците, ще можем да обсъждаме бъдещите си действия. А сега всички на работа.

До сутринта се трудиха да турят всичко в ред. Докато жените оправяха вътре, бойците и робите отидоха в гората да насекат дърва за клада — не можеха да отделят от дървата, натрупани за зимата, но борът, макар и суров, гореше добре. С двойки волове и коне те довлякоха десетки дънери до крепостта, струпаха ги край стената и ги заляха с мазнина.

Телата на загиналите в последната битка бяха натрупани върху кладата заедно с тези на убитите по-рано, приятели и врагове. Слънцето вече беше високо на изток, когато запалиха огъня.