Джон Робертс - Конан наемника

Когато вратата се разби, в залата настъпи паника: жените и децата пищяха, добитъкът неистово ревеше, сякаш знаеше, че става нещо неестествено. Сега по няколко бойци удряха с брадви и с тояги по всеки замръзнал труп, бавно разбиваха и сечаха съществата на кристални парченца.

— Портата! — изкрещя някой. Конан се обърна и видя, че портата се люлее отворена.

— Иди да затвориш портата! — чу той и гласа на Елкуина. Беше застанала до него с изпълнени с необуздана ярост очи, косата й изпускаше пара в студения вятър.

— Прибирай се вътре — изръмжа той. — Ние ще се справим с тези същества.

Без да чака да види как ще реагира Елкуина, Конан се спусна към портата. Макар и мъртви, тези същества, изглежда, трябваше да бъдат убити отново. Той се спря като видя през портата да нахлува тълпа мъртъвци. В ужасна тишина нахълтваха същества без ръце или други части от тялото, всичките с рани, очните им ябълки бяха изпълнени с лед, лед и сняг бе полепнал по брадите им и запълнил зейналите им усти.

— Хората на Одок! — изкрещя Конан. — Убитите, които оставихме в снега след битката.

Той пусна сабята, вдигна един голям камък, паднал от старинната стена, напрегна мускулестите си ръце и го хвърли върху най-близкия мъртвец. Замръзналият труп падна с хрущене и остана да лежи потръпвайки под тежкия камък. Конан се огледа за друг камък и видя роба, който беше залепил ръката му на масата, да разбива един мъртвец с голям дървен чук.

Навсякъде наоколо мъжете се сражаваха с импровизирани оръжия, а Конан произнасяше мълчаливо благодарности, че бяха взели оръжията и броните на мъртвите врагове, преди да напуснат полесражението. Чу зад себе си писък, обърна се и видя Елкуина, обхваната от ужас, да се гърчи в ръцете на един от ледените мъртъвци.

Съществото я вдигна на рамо и с нечовешка сила и бързина се спусна към вратата, докато неговите другари продължаваха да се бият, вече безуспешно, срещу живите. Един обезумял от страх бик, изкъртил вратата на обора си, заби рога в един мъртвец, отметна глава и го запрати чак на покрива. Две момчета заливаха друг мъртвец с лой от тигана и се опитваха да го запалят с факла.

— Браво момчета — извика Конан, докато минаваше покрай тях.

Изскочи пред портата и видя мъртвеца да тича през полето с плячката си на рамо, насочвайки се към гората на запад. Конан се спусна подир него изненадан, че нещо с лед вместо кръв може да тича толкова бързо. Докато го преследваше, дъхът му оставяше подир него поток от пара, черната му буйна дълга коса се развяваше. Несвикнал човек сигурно би се подхлъзнал в снега и би се препънал на бледата лунна светлина, но Конан беше израснал в толкова коварни планини, че за него това беше като равно сухо поле по пладне.

До един кръг от блестящи на лунната светлина камъни съществото, изглежда, усети, че Конан го настига, спря, обърна се и в този момент Конан сграбчи Елкуина. Успя да я измъкне от хватката на съществото, но половината от робата й остана в ръцете на мъртвеца. Конан бързо сложи кралицата на земята и се завъртя, за да посрещне мъртвеца, който се беше опитал да я отвлече. В сравнение с него другите мъртъвци му се сториха съвсем нормални — на този главата беше разцепена на две части, между които се подаваше съсирен, замръзнал мозък. Очните ябълки висяха замръзнали над бузите, изскочили от орбитите при удара, който го беше убил.

— Аджилулф! — промълви беззвучно Конан.

Съществото нападна. Конан беше без оръжие и не виждаше наоколо камък достатъчно малък, за да може да го вдигне, и в същото време достатъчно голям, за да смаже мъртвеца. Ръка с нокти на хищник се протегна към него. Конан хвана ледената китка и се помъчи да извие ръката и да я счупи. Другата ръка на демона се уви около гърба му и той се опита да я отмахне. Твърдата замръзнала плът правеше здравата хватка невъзможна. „Добре поне — помисли си Конан, — че разцепените челюсти не могат да хапят.“

Въртяха се и залитаха, и всеки се опитваше да приложи мъртва хватка. Трупът се бореше като жив човек. Силата му беше неестествена. Той принуди Конан да отстъпи назад, а после го блъсна в един камък. От очите на кимериеца изскочиха искри, но ударът го наведе на една спасителна идея. Ако нямаше достатъчно голям камък, който да хвърли върху това същество, може би ще може да направи обратното.

Борейки се, двете тела политнаха към огромна каменна плоча, катурнала се преди много векове. Конан се отблъсна с една ръка от нея и отстъпи, после мигновено освободи другата си ръка и сграбчи крака на съществото. С усилие, от което сухожилията му изпукаха, го вдигна над главата си и го удари в плочата. Чу се пукот и съществото остана един миг неподвижно. После се размърда.