Джон Робертс - Конан наемника

Стъпвайки внимателно между спящите тела, Конан отиде до все още светещото огнище и за радост намери полупълна кана бира, още топла от въглените. Запита се дали изборът му да се присъедини към групата на Елкуина е правилен. Сред тези голи каменни руини витаеше дух на обреченост. Конан обаче беше приел нейното злато и нейната храна, и нейния покрив, така че беше длъжен да остане, каквото и да се случи. От друга страна, нямаше навик да се безпокои за бъдещето. Намери мястото си, легна на сламата, уви се в наметалото и скоро заспа дълбоко както всички.

Крал Тотила седеше умислен на високия си трон. Не намираше никаква радост в обсипаната със скъпоценни камъни чаша пред себе си, нито в пеенето на арфиста, седнал край огнището. Беше сложил лакът на голямата инкрустирана странична облегалка и подпрял глава на огромния си юмрук. Пръстите му блестяха от злато и скъпоценни камъни. Тотила беше най-богатият от северните крале, крал на силната Тормания, но мислеше за онова, което не можеше да има: кралица Елкуина от Камбрез.

Копнееше да повали красивата Елкуина в леглото си, но още повече желаеше да присъедини нейните земи към своите. Осигурил се по този начин от изток, Тотила щеше да бъде в състояние да погълне Одок и неговите тунгианци от юг. Така щеше да стане най-великият крал на Севера и с такова начало би могъл да създаде такава северна империя, каквато не бе виждана от последната велика миграция на северните народи преди много поколения.

В такива мечти преминаваха дните на Тотила, макар той да не беше мекушав мечтател. Беше започнал като главатар на разбойническа банда със съвсем скромни претенции за кралска кръв. И с желязната си воля и безмилостна жестокост бе създал малкото си, но силно кралство. Имаше много бойци, а онова, което не можеше да постигне със сила, го постигаше човекът, който седеше от дясната му страна: магьосникът Илма.

Преди години този човек беше дошъл при Тотила, твърдейки, че е от Хиперборея, както и че съдбата на краля е обвързана с неговата. Тотила трябвало да му осигурява защита, а Илма щял да поразява онези врагове, които сабята на Тотила не можела да достигне. Магьосникът наистина си знаеше работата и двамата заедно увеличиха силата и богатствата си. Тотила никога не оставаше задълго доволен, а след всяка победа, след всеки покорен владетел заедно със силата нарастваше и апетитът му.

— Искам да зная какво става с Елкуина, магьоснико — каза кралят. Под него, на пейките пред дългите маси, бойците ядяха и пиеха потиснати, виждайки лошото настроение на своя крал.

— Както заповядаш, господарю — отвърна Илма. — Отивам да приготвя басейна. Моите вестители ми съобщиха… — той махна с ръка към две големи свраки, кацнали на облегалката на стола му — че след обиколка на земите си днес тя се завръща в своя дворец.

Белобрадият мъж стана. Беше облечен в кожа от северен елен, а рогата на животното украсяваха шапката му. Кости и черепи на малки животни тракаха на върви, окачени по него, пера, нокти и човки от много птици украсяваха грубото му облекло. Той взе жезъла си от мястото му до трона и тръгна към изхода на залата. Свраките заподскачаха подир него. Разговорите стихнаха. Всички се страхуваха от магьосника почти толкова, колкото и от самия крал.

Тотила разговаря известно време по различни въпроси със съветниците си, но умът му беше другаде. Не след дълго той взе шлема си от облегалката на трона. Това беше най-красивият шлем в царството му и Тотила го носеше дори когато не предстоеше никаква битка, вместо корона. Беше от бронз, покрит със злато и сребро, с две извити като човки сребърни вежди. Дълги набузници ограждаха лицето, ленти от посребрен бронз, направени във формата на пера, защитаваха врата му. Над тях върху плочи от сребро бяха изобразени бойци, заобиколили корона, а над всичко това се издигаше свиреп сребърен орел: очите му бяха изпълнени със смъртна омраза, а човката бе зейнала за плячка.

Тотила си сложи шлема и се загърна с наметалото си. То покриваше огромните му рамене и стигаше до земята: цветовете му бяха необичайно пъстри. Беше направено от скалповете на мъжете, които Тотила бе убил със собствената си ръка, и нито един от тях не беше по-нисък по ранг от вожд или военачалник. Тотила взе голямата си сабя и прекоси залата. Короната и скиптърът не означаваха нищо на север. Шлемът, наметалото и сабята бяха единствените символи на кралска власт, които жестоките северняци можеха да разберат.