Получили вече известна представа за класата на противника, двамата мъже внимателно обикаляха в кръг. Пот капеше изпод ръба на шлема на Аджилулф, но той беше многословен както винаги.
— Не е толкова лесно да победиш най-добрия меч на тунгианците, а, кимериецо?
Конан се усмихна зад набузниците на шлема си и внезапно атакува. Зрителите видяха само вихрушка от метал, а после ударът на кимериеца разцепи здравия щит като пергамент и счупи ръката под него.
Следващият удар попадна между крилата на гарвана, разцепи шлема на две, след него черепа и челюстите, и спря в горния край на ризницата. Конан трябваше да дръпне с всичка сила, за да освободи сабята си от ужасните останки, които допреди малко бяха Аджилулф, първият меч на тунгианците.
Конан изтръска започналите да замръзват кръв и мозък от сабята си и погледна към нападателите.
— Някой друг да желае да си поиграем на размяна на удари със саби? Ето ме пред вас, кучета, елате!
Тунгианците бяха потресени от неочакваната смърт на своя герой, но не бяха страхливци. Освен това бяха и много. Със силен рев те се втурнаха към него. Завладени от новата си цел обаче — Конан го очакваше, — те направиха грешка и се обърнаха с гръб към първоначалните си жертви, които ги атакуваха отзад и още преди нападателите да разберат, какво става, настъпи обрат.
Обратът обаче съвсем не означаваше лека битка, особено за Конан. Той беше заобиколен от врагове и единствено неговите доспехи и учудващата му бързина го спасиха. Когато някой боец го нападнеше, Конан бързо се навеждаше и избягваше удара, скачаше над сабите или приклякваше, след това удряше. В негова полза работеше и липсата на координация сред противниците му, както и желанието на всеки от тях да убие лично този опасен чужденец.
После атакуващите намаляха, тъй като повечето бяха заклани от защитаващата се — сега атакуваща — група. Накрая Конан се намери изправен само срещу един човек: жълтобрад боец с къса туника от лос. Няколко удара със сабята бяха достатъчни да разцепят щита му и Конан свърши с него с бърз внезапен удар в гърлото — най-милостивата смърт при бой.
Звънтенето на оръжията престана. Конан се огледа и видя много мъртви тела в чудати вдървени пози. Червеното на земята беше повече от бялото, оцелелите минаваха от човек на човек — да превържат своите и да доубият чуждите.
Конан заби сабята си в земята, остави щита, развърза подбрадника на шлема си и го свали. Гъстата му черна коса се разстла върху раменете. От сваления шлем се вдигаше пара. Боят в доспехи винаги е горещ.
Жената се приближи към него, последвана от сивобрадия мъж, спря и огледа Конан отгоре-додолу.
— Аз съм Елкуина, кралица на Камбрез. — Сивите й очи бяха ледени. — Как попадна тук?
Такава надменна жена Конан отдавна не беше срещал, но си даде сметка, че не е време да се държи дръзко.
— Търсех къде мога да наема сабята си — обясни той и леко се поклони. — Чух дрънчене на оръжия и дойдох да видя какво става. Преди няколко дни срещнах този човек, Аджилулф, и той ме обиди. Затова реших да му дам урок по добри обноски.
— И го стори. Сега вече няма да е толкова приказлив.
— Защо те нападнаха тези разбойници, кралице? — Конан измъкна сабята си от земята и започна грижливо да я чисти.
— Да не се смяташ равен на мен, та да трябва да задоволявам любопитството ти? Аз ще наема сабята ти, чужденецо. Но не се нуждая от съветите ти. Намери си кон и се присъедини към моята охрана. — Тя му обърна гръб и се отдалечи. Сивобрадият, изглежда, се готвеше да каже нещо, после размисли и я последва.
Силно смутен, Конан привърши с огледа на оръжията си и отиде да потърси някое здраво копие. Бойците сега бяха в гората, опитваха се да хванат разпръснатите си коне. Очевидно тези хора не умееха да се бият на коне и затова ги бяха оставили. При толкова много убити имаше достатъчно свободни коне. Конан се качи на един и умислен се присъедини към охраната. Може би в края на краищата трябваше да отиде да потърси крал Тотила.
Докато яздеха — сенките им се удължаваха от следобедното слънце, — Конан се запозна с бойците от малката охрана и като опитен войник се постара да запомни имената им.
Подобно на всички, които вече беше срещал тук, те говореха някакъв вариант на езика, обичаен за по-голямата част от Севера, не много различен от онзи, който се говореше в Асгард и Ванахайм и от жителите на Аквилония. Повечето бяха светли и синеоки, косите им бяха от руси до тъмнокафяви. Никой не беше с истински черна коса като неговата. Всички мъже, които бяха достатъчно възрастни, имаха дълги бради, макар че някои бяха с частично обръснати лица, за да се виждат по-добре белезите им от рани. Те, изглежда, не обичаха боядисването или татуирането. По юздите на неколцина висяха скалпове.
Читать дальше