Джон Робертс - Конан наемника

— Какъв е стилът им на бой? — запита Конан.

— Не разбирам много от военно дело — отговори Дооз, — но за мен тези армии като че ли не се различават много от обикновени въоръжени тълпи. Виждал съм армиите от Туран да провеждат учения пред стените на Аграпур. При тях всеки човек стои на определеното му място в строя, кавалерията върви в редица, конете стъпват като един. Тук противниците се срещат на полето и размахват оръжия, докато на крака останат само едните. Не са редки случаите, когато след някоя такава битка въобще никой не остава прав.

— Значи се бият, доколкото ми е известно, като всички други северни народи — заключи със задоволство Конан. — Това е добре, тъй като аз самият съм северняк и също обичам да се бия по този начин.

— Господарю! Идват хора на коне! — извика един от слугите и Дооз погледна към гората. На фона на тъмните дървета се забелязваше малка група конници.

— Четирима ездачи — съобщи Конан. Сините му очи блестяха. — Всичките въоръжени. Смяташ ли, че те грози някаква опасност?

— Ще разберем, когато дойдат тук — отвърна Дооз неспокойно. — Ако са хора на Одок, вероятно няма да ме ограбят. Може обаче и да са бандити.

— Бандити или кралски хора — каза Конан, — не се тревожи. Само четирима са.

Дооз го погледна.

— Много си самоуверен.

Конан се усмихна.

Бойците, защитени с бронз, яздеха яки коне с неподрязани гриви и опашки. Ездачите също бяха рунтави, с кафяви или руси коси и бради, излизащи изпод шлемовете и покриващи раменете и гърдите. Всичките бяха с доспехи, подобни на тези, които сега носеше Конан. Трима яздеха в редица, а четвъртият, с украшение на стилизиран гарван на шлема си, малко пред тях. Той се обърна към Дооз, но очите му бяха насочени към Конан.

— Привет, търговецо. Ние сме хора на Одок. Нашият крал желае да знае дали по време на голямата буря отпреди няколко дни на брега не е изхвърлено нещо ценно.

— Нищо освен дърва и смет от морето — отговори спокойно Дооз. — Вие намерихте ли нещо по-ценно?

Мъжът посочи към дисагите, вързани върху гърба на един от конете.

— Малко чист кехлибар и малко корал. — После посочи Конан, който гледаше към него, без да трепне. — Кой е този? По вида му личи, че не е от нашия народ.

Преди Конан да успее да каже нещо, Дооз отвърна:

— Нещастен моряк, изхвърлен на брега от бурята. От кораба му нищо не достигна до брега освен основата на мачтата така накисната с катран, че не става дори за горене.

— Не ме ли чу, че попитах дали нещо ценно не е изхвърлено на брега? Ако този човек е изхвърлен, тогава той е част от даровете на морето, които принадлежат на краля. За такъв здрав едър мъж търговците на роби ще дадат добри пари.

Беше време, когато за думи като тези Конан би разцепил черепа на човека, но възрастта и опитът го бяха научили да бъде благоразумен, особено в непозната страна.

— Нямам никакво желание да споря с теб тук, в дома на моя приятел — тихо каза той. — Но ако ти наистина искаш да ме продадеш на търговците на роби, да отидем на онова поле отсреща и там ще те изкормя и с червата ти ще удуша твоите приятели.

Дооз пребледня, но човекът с гарвана на шлема се усмихна.

— Говориш доста невъздържано за сам човек, срещу когото стоят четирима.

— Теб ще убия пръв — обясни Конан — и тогава ще бъдем трима срещу един. Често съм се бил сам срещу трима и рядко се е налагало да нанасям повече от три удара, за да уредя въпроса. — Той се усмихна спокойно.

— Глупав самохвалко! — изрева ездачът. — Имаш късмет, че този търговец се радва на покровителството на краля. Но се пази да не те срещна извън този дом. — И без да даде възможност на Конан да му отговори, той обърна коня си и излезе от двора, последван от другите.

— Постъпката ти беше доста рискована — каза Дооз, щом успя отново да си поеме дъх. — За тези думи можеха да те съсекат, без да им мигне окото.

— А според теб какво трябваше да направя? Да им се предам като стока за продан? Освен това нямаше от какво да се страхувам. Този с гарвана на шлема, макар и целият в бронз, е просто самохвалко. Пет пари не струва. — Той удари Дооз по рамото и търговецът чак залитна. — Хайде, приятелю, време е за вечеря. Утре сутринта тръгвам да си търся щастието.

Конан вървеше на север. Точно сега дворецът на крал Одок не изглеждаше най-доброто място, където да изтъргува уменията си на боец, но това не го тревожеше. Би могъл да опита и при крал Тотила. Работодателите много не се различаваха. Вече бяха изминали три дни, откакто беше напуснал факторията на Дооз. Подпирайки се на копието си, той вървеше по виещия се през смълчаната гора път. Предната нощ беше паднал дълбок сняг и Конан се чувстваше щастлив, че приятелят му бе настоял да вземе дебела наметка, блуза за под туниката и вълнени панталони. Доскорошното му пребиваване в меките земи на юг бе понамалило вродените му съпротивителни сили към студа. В кимерийския му род щяха да поклатят състрадателно глави, ако го видеха така дебело облечен в такова топло време.