Зора Загорска: Съкровището на планетата Земя

— Но ще се появи ли? Според изчисленията ми — погледнете! — сложи тя на писалището куп листове и нервно ги разгъна — следва да се приземи в осем часа и пет минути в Западното полукълбо на 84° северна ширина и 42° западна дължина.

— Осем часа и пет минути?! Значи, тъкмо в този момент! — извика професорът и скочи от стола си, втурна се вън от стаята, като че можеше да предотврати приземяването на необикновеното тяло. — В такъв случай… в такъв случай… — върна се той.

— Впрочем… — започна Лида Андреевна, но професорът внезапно избухна:

— Защо не ме предупредихте? Защо не ми телефонирахте веднага? Още при появяването му! Вие бяхте длъжна да сторите това!

— Не разбирам какво щеше да се измени, ако бях прекъснал съня ви: вие и без това малко спите — смутено се оправдаваше сътрудничката, упреквайки се, че не се решава да каже истината: тя бе звъняла на професора още в два часа, но като не получи връзка, укори се и реши да не смущава стареца и жена му.

— Да, няма съмнение: това е космически кораб! Кораб, управляван от разумни същества от нашата планета или… от друга!… Проверете, моля, във вулканологическата станция дали сеизмографите са отбелязали трусове… Проверете… или не: аз сам!…

И той затича с младежка бързина към телефонния апарат, поставен на малка масичка отстрана до писалището, да не смущава съсредоточението му. Дълго въртя шайбата и най-сетне получи искания номер. Лида Андреевна предусети отрицателния отговор на въпроса по бавното спускане на слушалката.

Забравил в уста загасналата лула, професор Липаев се задвижи замислен напред и назад из кабинета с наведена глава:

— Няма сътресения… Това потвърждава нашата теза… да — тезата ни, че неизвестното светило, кръстосало нашето небе в два и седем часа, не е нищо друго освен космически кораб… А нас ни остава само да чакаме новини… Новини от други станции и други държави…

Недоизрекъл още, телефонът иззвъня рязко и продължително — знак за междуградски разговор.

— Ало, ало!… Какво? Да, да — професор Липаев слуша… Какво, и вие ли?… — Професорът се усмихна и радостно потвърди: — Да, разбира се — и ние… Изразявате се неточно: ние сме фотографирали!… Заключение?… Вашето, вашето!… Кораб! Напълно съгласни! Кораб!… Но къде се е приземил — ето кое е важното!… Да, тръгвам! Ще потърсим връзка, ще сигнализираме!… Да, излизам!… Да, да!…

— Предайте дежурството на Беляев и… сте свободна! — викна той.

Лида Андреевна понечи да каже нещо, но старецът изхвръкна с необичайна бързина. На свой ред и тя напусна кабинета с някакво решение, неясно и за самата нея.

В същото време на мястото, напълно съответствуващо на изчислените от Лида Андреевна Чарская координати, край град Д. в Доларланд се спускаше необикновеното тяло.

Право асфалтирано шосе прорязваше като с нож полето. По неговото платно бавно вървеше доларландец на средна възраст в износени, но прилични дрехи; човек, който пази уважение към себе си и мечтае някой ден да се нареди сред хората, които могат да си позволят лукса да живеят — защото Доларланд е страна, където не всеки човек има това право. По-точно казано, Джек Молнар отскоро бе скъсал с безработицата и станал чиновник във фирма, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност… Може би затова беше в лошо настроение и мислеше със свито сърце за поръчението, което отиваше да изпълни в предприятие далече от града.

Потънал в неприятни мисли, мъжът изведнъж видя някаква светкавица, която се изви над самата му глава високо-високо в небето. Обърна нагоре смаяните си очи и в същия миг рейсовата кола, която чакаше, профуча край него, без да спре. Той дори нямаше време да помисли за това обстоятелство, нито да се ядоса, тъй като чудноватото тяло бе взело да добива все по-реални форми и от светкавица се превърна в блестяща сфера, започна бавно да расте и да се спуща за приземяване.

Джек неведнъж бе виждал самолети и дори дирижабли, а не успя да си даде сметка какъв би могъл да бъде този самолет с необикновени форми и размери, появил се на място, където няма въздушно пристанище. Но той не се зачуди: в Доларланд новото никога не е ново и никого не учудва — малко ли чудноватости има там!

Доларландецът не можа да види откъде и как изникнаха колелата, по които летящата сфера леко се плъзна. Зашеметен бе от въздушната струя, която го завъртя и отхвърли далеч настрана, но успя да забележи как от двата полюса на сплесканото гигантско кълбо започна да се навива на руло тънък пласт, изчезна в екваториалния пояс и откри блестящо метално тяло. Джек нямаше достатъчно време да се замисли над странните обстоятелства, придружаващи появата и кацането на този кораб, понеже по шосето вече тичаха запъхтени мъже, очевидно слезли от току-що профучалия рейс. С инстинкта на доларландец той изведнъж почувствува, че до него е кацнало самото щастие, за което от детинство бе мечтал, с вярата в което го закърмваше още от люлката майка му. Онова щастие, което прави от носачите милионери. Осъзна, че да хване в момента щастието, значи пръв да се озове срещу неочакваните гости, прилетели изневиделица с този кораб; за него сега най-важното бе чие име ще бъде записано във вестниците като техен пръв посрещач.