Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

— Да… събитие или произшествие, както и да го наречем…

— Съвсем изневиделица, сър, съвсем!… Аз чаках на шосето… — Тук Джек се позапъна, защото признанието, че е чакал рейсовата кола, можеше да унижи достойнство на шерифа. — Чаках колата си, когато на небето блесна светкавица и взе да се спуска надолу. Бях съвсем сигурен, че ставам свидетел на необикновено събитие… тоест… на някакъв нагъл опит да се наруши суверенитетът на нашата страна, затова изпуснах… — Джек отново трябваше да се поправя — тоест дадох заповед на шофьора да замине за града със спешните ми нареждания, а сам останах да причакам пришълците…

— Позволете — вмеси се изведнъж равният бас, — нима не знаете: тази сутрин по радиото бе съобщено, че над страната ни е пуснат с диверсионна цел космически кораб от нашите заклети врагове и населението на Доларланд бе призовано към бдителност!… Съобщени бяха и координатите на предполагаемото му приземяване. Веднага бях изпратен насам от Доларландския съвет за сигурност.

Джек онемя. Казаното надминаваше всичките му смътни предположения. А когато един член на Доларландския съвет за сигурност казва такова нещо, то и да имаш основание да се усъмниш, не можеш.

Кой знае защо, шерифът се почувствува засегнат от думите на изпратеното от съвета за сигурност лице и му обърна гръб, усмихвайки се на Джек.

— И аз, както и вие, сър, също чух — веднага се намеси Джек. — Затова отложих всичките си задължения, пренебрегнах личните си интереси и останах да чакам…

— Правилно сте постъпили, мистър…

— Молнар… Джек Молнар — подчерта името си Джек и с крайчеца на окото си следеше то да бъде правилно записано в служебните книжа. — Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“, член на Доларландското дружество за индустриална сигурност… Записахте ли? Да? — въздъхна той.

С това, разбира се, не се свърши, защото веднага довтаса група журналисти. Джек трябваше отново да разказва как е протекло всичко и да следи дали вярно се записва името му. През това време гражданинът от съвета за сигурност, който бе говорил с внушителния, равен бас, иронично се подсмиваше и оглеждаше от всички стрини един от гостите. После — може би решил, че за него няма работа там, където се намира самият шериф изчезна.

Щракаха фотографически апарати, летяха въпроси. Джек отговаряше вече без всякакво запъване и хванал е ръце своя пленник, се снемаше заедно с него в стотици положения. Той прекрасно разбираше, че е изпуснал своя работен ден, но това не го смущаваше. В тези съдбоносни минути не помисли дори за своята Морион и двете малки същества, чиито образи винаги бе носил в самото си сърце. Всичките му мисли бяха насочени към щастието, тъй ненадейно кацнало на раменете му. Мислеше за славата, която се раждаше и растеше непрекъснато пред възхитените му очи… О, слава!… Как човек загубва собствения си лик, щом само допреш до него вълшебната си пръчица!… „Колко жалко е съществуванието на онези, които никога не са вкусили сладостта на славата!“ — мислеше Джек и поглеждаше с пренебрежение пресипналия субект, който се завираше в ръцете на журналистите и шерифа, стараейки се да изтъкне, че и той е присъствувал на събитието. Съдбата обаче бе направила вече своя избор и субектът не получи нещо повече освен няколко снизходителни усмивки — щастието летеше и кацаше само върху раменете на своя избраник. За всички беше повече от ясно, че именно Джек Молнар от търговската фирма „Стерн сие син“, възпитаник на частното училище на мисис Пейдж, пръв бе чул съобщението по радиото, отпътувал незабавно за обозначената местност и пръв посрещнал неканените гости. Всички тези сведения бяха записани, документирани с няколко служебни и не служебни подписа, увенчани с величествения автограф на самия Джек и прибрани за вечно съхранение в архивите на полицейското управление в град Д.

Джек най-сетне се успокои, пусна пленника и за пръв път помисли върху същността на случилото се: наистина, какви бяха тези странни същества и откъде бяха долетели? Как попаднаха на неговото шосе, на неговата рейсова спирка и в неговите ръце? Безспорно съдбата тук бе изиграла една от своите необикновени шеги!…

Мислите му бяха прекъснати от шипящия глас на непоносимия субект:

— Вие сериозно ли смятате, сър, че имаме работа с пратеници на враждебна страна? — питаше той шерифа. — Не ми се вярва! Ами че погледнете ги: това не са хора! Приличат на двукраки гигантски риби от неизвестни светове!