Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

— Какво, какво? — запита той с неподходящ за една високопоставена личност тон. — Повторете!… От неизвестен произход? Какво разбирате вие под „неизвестен произход?“ Как сте допуснали това, кажете! Дошли от небето?! А защо им позволихте да кацнат?… А, да, да — разбирам! Правилно! Необходимо е било дори да бъдат заставени да се приземят… Така, така… правилно!… Какви, какви? Маскирани? Добре ли чувам?… Това пък какво е? Защо не ги разобличихте? Хвръкнали с някакви кресла? Как, как?… И вие бяхте там и позволихте?!… А, така ли? Не правят опит да избягат ли казвате?… Внимавайте за кораба им! Да се сложат под постоянна охрана! Да се изолират и да се осуети всякакъв опит за връзка с тях! Особено внимателни бъдете към опитите на левите елементи да влязат в контакт с тях! Внимавайте да не разпространят някаква книжнина… Да, да — имам вяра във вашите способности! Да — това ще ви се пише като актив!… Браво, Браво! Добре! Отведете ги в палатата… Да. Не бъдете груби с тях, но осторожни. Никакви своеволия и никакви отстъпки. Пристигам.

Сър Арчибалд позвъни на секретаря си, даде нареждания за колата, за отлагане на срещите с фирмите, които днес имаха делови разговори с него и за редица още дребни неща, които са задължителен товар за всяка забележителна обществена личност.

Най-сетне той излезе от своя дом и се отправи към служебния си кабинет в общинската палата, за да приеме там неочакваните гости. Изпълнен с любопитство и с непреодолимо вълнение, предизвикано от чувството, че в своя шестдесетгодишен, изпълнен с приключения, борби и завоевания живот за пръв път отива срещу врага без предварително начертан план за действие…

Когато сър Арчибалд наближи палатата, пред нея вече шумеше огромна тълпа и напираше да влезе вътре. Това бяха предимно жени, дребни чиновници и пенсионери, улични продавачи и джебчии, леки жени и ловци на приключения.

Хората намалиха рева си, отдръпнаха се да му сторят път, но нямаха намерение да се разпръснат, както строго им нареждаше той.

— Позволи ни да ги видим, Арчи! — ревяха те.

Но „Арчи“ гледаше на площада недалече от палатата необикновения кораб, чиито размери и форма го смаяха и събудиха в съзнанието му мисъл за някаква опасност, надвиснала над цял Доларланд. Даде си дума веднага да съобщи на правителството всички подробности. Но и това решение не го успокои. Опасността нямаше име и сенаторът не знаеше по какъв път да тръгне срещу нея…

В служебния си кабинет сър Арчибалд намери три същества, облечени в блестящи скафандри, които пристъпиха към него, подтиквани от шерифа. От пръв поглед обществено-отговорното лице разбра, че пред него се намират същества от други светове:

— Вие се заблуждавате, шериф! — рече той строго. — И дума не може да става за някаква маскировка. Погледнете очите им — маскират ли се очи?! Ами тези ъгловати лица? Ами гръдният им кош? Не, шериф, не — с какви очи сте ги гледали? Безспорно това са пришълци от друга планета…

Но като съобрази нещо, додаде:

— Това, разбира се, никак не намалява опасността…

Говорейки, той подаваше ръка подред на трите същества, които, вместо да я стиснат, подлагаха ръцете си под неговата длан и я поднасяха почтително към челата си. Сър Арчибалд разбра, че изразяват уважението си и се усмихна самодоволно.

— Я виж ти! Разбраха с кого имат работа! — извика угоднически шерифът. — Досега никому не направиха такава чест.

Сър Арчибалд се усмихна за втори път и покани със знаци гостите да се разположат в кожените кресла. Скафандрите им пречеха, успяха само да се подпрат до крайчеца на креслата. Вниманието на мистър Мърфи бе привлечено от един от тях, който се приближи към него, протегна ръка, хвана неговата и впи в очите му продължителен поглед. Сър Арчибалд го наблюдаваше с интерес, но неочаквано в главата му се появи мисъл, от която преди това нямаше и следа:

— Шериф, донесете… — тук той спря, защото се сети, че шерифът не познава обстановката и не би могъл нищо да му донесе; позвъни на секретаря си, който веднага долетя — явно беше подслушвал зад вратата, но сенаторът сега нямаше време за мъмрене:

— Донесете веднага карти на звездния мир и слънчевата система! — заповяда той.

Секретарят сякаш се поколеба — та откъде можеше да вземе такива карти! Но за секретар на личност като сър Арчибалд не бе позволено да пита, нито да се колебае — той беше длъжен незабавно да изпълнява заповедите.

И наистина само след десетина минути на писалището вече лежаха исканите карти. Гостите веднага се струпаха над тях. Съединиха шнуровете на скафандрите, които им позволяваха да се чуват добре, и до ушите на присъствуващите достигна като ромолене на далечен поток тихият им разговор. Те обръщаха на различни страни картите, разглеждаха ги дълго и най-сетне се споразумяха за нещо. След това водачът им, както можеше да се заключи от това, че той за втори път се опитваше да води разговор, сложи пръст върху третата планета в слънчевата система, като сочеше изразително с другата си ръка ту сър Арчибалд, ту пода. Разбраха го: искаше да каже, че сър Арчибалд е жител на планетата Земя. В отговор той заклати енергично глава в знак на съгласие. Тогава гостът протегна ръка към другата карта, обиколи с пръст някаква мъглявина и спря върху едва видимо петънце. Общественикът се наведе и прочете: съзвездие Кентавър.