Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

— Хм… да… — промърмори сенаторът, все още с не напълно определено отношение, но в гласа му се четеше доволство; в следния миг то се изрази в ново нареждане към шерифа:

— Зачислете го на заплата… — И като се обърна към Джек, добави: — Внимавайте да не забъркате някоя каша, защото…

— Моля ви, сър, моля! — извика с цяло гърло Джек и от устата му, сякаш знак на протест, изхвръкна дъвката, която от сутринта не бе имал време да подъвче.

Сър Арчибалд вдигна величествено ръка, даде знак, че са излишни повече уверения. Стана прав и срещата бе приключена.

Шерифът поведе групата. Джек хвана под ръка първия от чужденците. Другите се наредиха зад тях. Те наистина имаха нужда от подкрепа: много трудно се движеха, сякаш носят огромен товар. Сър Арчибалд отдаде това на скафандрите и не се замисли повече, Та откъде можеха да знаят умните доларландци. че тези същества идват от планета, чиято маса е по-малка от тази на планетата Земя и затова тук собственото им тегло е много по-голямо?! Едва влачеха телата си, макар че скафандрите им отчасти намаляваха натиска на атмосферата и ги снабдяваха с подходящ за дишане въздух.

През ума на авторитетния общественик не мина и сянка от мисъл, че би трябвало да се окаже медицинска помощ на тези дошли от далечен път мислещи същества. Не — сър Арчибалд нямаше време да мисли за такива дреболии: той имаше сега много по-важна работа. Беше обещал и следователно трябваше незабавно да се организира пищен банкет в чест на гостите. А този банкет беше необходим на самия сър като въздуха и водата…

След като излязоха от кабинета на сър Арчибалд, водени от Джек, гостите се отправиха към своя кораб. Намериха го заобиколен от огромна тълпа. Хората се биеха за възможността да се допрат до него и да го разгледат по-отблизо. На единия му ъгъл стоеше човек с кинокамера и неистово крещеше да не пречат на снимките му, въпреки че цял взвод помощници разгонваше тълпата и разчистваше мястото.

Когато се зададе шерифът с тримата чужденци и Джек, тълпата изостави кораба и се спусна към тях. Въпреки полицейския кордон тя заплашваше да изтръгне от ръцете им гостите. Една жена разкъса кордона и като крещеше и се смееше истерично, прегърна един от чужденците, разцелува шлема му на мястото, където трябваше да бъде устата. След това се опита да отреже с ножица част от скафандъра му за спомен като талисман. Един полицай грубо я дръпна за косата и я изтегли настрана.

Не се знае дали чужденците щяха да достигнат до кораба си, ако не си бяха послужили с летателните столчета. Водачът им погледна Джек и го прегърна — така в прегръдката му и той долетя до вратата, която се отвори веднага и тримата страдалци, следвани от Джек, се изкачиха вътре по спуснатата стълба. Роботът на входната камера ги пое и изтласка в познатата вече каюткомпания. Джек изпухтя от умора и безцеремонно поиска с жестове маската. Подадоха му я, нахлузи я на главата си, но пак стана нужда да му помогнат за пущане в действие апарата й.

— Умирам от умора и глад! — рече оня от чужденците, който бе водил разговора е мистър Мърфи и когото наричаха Ли Фай.

Той отвори една ниша, извади пакет с кръгли сиви бонбони, не по-едри от лешник, пусна в устата си един и подаде останалите на Мен Лу.

— Получихте ли някакви резултати? — попита го Ал Хас.

— Не. Вях твърде красноречив и им показах нашата родина на картата на звездния мир. Разбраха ли ме те — не зная, но едно е ясно: не ми повярваха. Кой знае по какви причини у тях се е създала грешна представа за пристигането ни тук. Мисля дори, че ни считат за опасни врагове. При това положение ние не сме нищо повече от пленници. Навярно ще ни подложат на наблюдения и изследвания.

— Позволете, Ли Фай — намеси се пилотът Дул Хай, — с кого говорихте вие? Щом живеят в общества, невъзможно е да нямат организации с отговорници. Би трябвало да се насочите към такова лице.

— Те сами ни заведоха при такова лице. Това личеше от цялото им държание с него. Да бяхте ги видели, Дул Хай!… Техните раболепни физиономии!…

— А каква тълпа!… Едва се промъкнахме! Видяхме едно общество, което няма представа от етика, от възпитание… — допълни Мен Лу, петият член от екипажа, бордови инженер.

Говорейки, той забеляза гладните очи, с които земният човек наблюдаваше пакета бонбони и му поднесе от тях. Едва сега Джек се сети, че в суматохата сутринта бе загубил приготвения от Морион сандвич и до този момент нищо не бе хапвал. Гладът изведнъж подкоси краката му. Той сложи в уста малкия бонбон, обмисляйки как би могъл да поиска истинска храна и дали те имат. Бонбонът се разтопи и в същия миг в тялото му се разнесе успокоителна топлина, стомахът престана да се свива, кръвоносните съдове се наляха с живителна сила. „Гледай какво ултрахранително вещество! — помисли той. — Сякаш съм ял до пресита. Ако имах повече такива бонбони да отнеса на Морион, Рики и Тони…“ Мисълта за децата стана причина да се опомни от замайването, което го владееше през това пълно с чудновати преживявания утро.