Зора Загорска - Съкровището на планетата Земя

Джек го гледаше изумен. Той сам беше доларландец и може да се каже, добре познаваше света на рекламата, сделките и бизнеса, но никога не му бе минавало и през ум, че това е толкова лесно и просто. Знаеше, че две неща движат доларландското общество: парите и сензацията, но нямаше още опит и не съобразяваше какви изгоди може да се извлекат от всяко нещо. И ето: този нисичък и дебеличък директор заставаше отпреде му тъкмо навреме, като живо олицетворение на онова, което не биваше да забравя. Не — отсега нататък Джек знае какво да върши и как да го върши!…

От тези мисли той смръщи вежди. Директорът почувствува, че противната страна няма да се предаде толкова лесно, както изглеждаше на пръв поглед. И наистина, Джек напусна кабинета му не само е обещаните комплект мебели, но и с тлъстичък чек в джоба. Впрочем определението „тлъстичък“ е твърде относително: той би изглеждал тлъстичък на довчерашния Джек: днешният Джек бе устремил очи високо в звездните небеса…

Този Джек има смелостта да накара репортьорите да го чакат цели три часа вместо един, докато вземе душ и помогне на чужденците да направят същото. Не без изненада той констатира, че във водата те се почувствуваха неизказано щастливи. Ако не им пречеше да говорят шлемът, който не снемаха от главите си, и ако знаеше езика им, той би научил много интересни неща за тях и за безводната им планета. Всъщност, нима това го интересуваше? Какво значение имаше кои са те, откъде са долетели и с каква цел? Пред себе си Джек виждаше своята собствена, голяма, велика цел и това му бе достатъчно…

Трудно се оказа обличането на смокингите върху скафандрите, но и това стана някак с помощта на шивачите, които фирмата изпрати бързо да удължат, разширят и приспособят облеклото.

Най-сетне Джек влезе в салона на личния си апартамент, неузнаваем в своята нова премяна, подстриган и дори фризиран. Като хвърли поглед в огледалото на тоалетната си маса, той с удоволствие констатира за пръв път в живота си, че е истински красавец. Къде бе сега Морион само да го зърне! Той сякаш видя смаяното й лице, когато получи пратките, и го обзе непобедимо желание да й пише. Откъсна лист от сложените от предвидливите хотелиери на писалищната маса бележници и написа:

„Скъпа Морион,

Поведението ми би било неокачествимо, ако не бях сигурен, че от вестниците ти имаш подробни сведения за мене. Иначе не бих си простил безпокойствието, което ти създавам.

Не бива да мислиш за мене — гледай децата и себе си. Най-сетне и за нас изгряха слънчеви дни! Трябва да направя всичко възможно за осигуряване на бъдещето ни, защото едва ли втори път щастието ще ни споходи. Не се учудвай на нищо, приемай всичко, което се получава от мое име за вас. Пази децата, целуни ги от татко им, който, макар и далече, не е престанал да мисли за тях.

Колко ще продължи моето принудително отсъствие — не мога да кажа. Необикновените същества, с които се движа, заслужават да бъдат видени, затова при пръв удобен случай ще ви изпратя кола да дойдете. Ще ти телеграфирам кога може да стане това, защото сега е абсолютно невъзможно поради голямото стечение на любопитни. Ще се старая да те осведомявам редовно за местонахождението си. Утре ще получиш пари, за да запишеш децата в някой реномиран пансион — сам не зная как става това, но сега вратите на всички училища ще бъдат отворени за тях. Потърси подходяща квартира и непременно е телефон. Единственият импулс, който ме ръководи през тези съдбовни дни, е любовта към тебе и нашите малки. Ти знаеш, че най-голямата ми мечта винаги е била да ви подсигуря приличен живот.

Целувам и трима ви, скъпа моя! Чакам с нетърпение деня, когато ще мога самостоятелно да стъпя на крака; той не е далече.

Твой любещ те Джек“

Когато слизаше по стълбите със запечатан плик в ръка, Джек се вълнуваше от мисълта какво трябва да бъде държанието му с репортьорите, но миг преди срещата отхвърли тази грижа: вече беше преминал във фалангата на „големите“ хора, а всичко, което правят те, е винаги умно и подходящо в очите на „малките“…

Ето ги — те се хвърлиха срещу него. Той ги отстрани ловко с уговорката, че има важна работа. Следваха го като досадни мухи, докато той се отби при портиера с молба да изпрати писмото му. След това един гениален ход му помогна да се измъкне от ръцете им с обещание да ги приеме в салона на личния си апартамент. Щастлив от тази сполука, той изведнъж помръкна: намери в салона си, разположен в кресло, и при това с пура в ръка, един от тях — представител на „Доларланд-таймс“. От уважение към неговата находчивост — Джек хранеше почит към всички изобретателни хора — той му разказа преживяванията си през деня, специално разширени и попълнени със сензационни подробности. По молбата на същия господин и срещу още един нищожен чек се извини на другите, че не може да им отдели никакво време. Джек беше честен човек и изпълни точно поетото задължение към вестника да остане единствено негов осведомител, както честно изпълни и задължението си към директора на универмага — осигури му с кратък телефонен разговор едно от най-почетните места на трапезата. Чак след това с чиста съвест се отправи към банкетната зала заедно със своите „марсиани“, следвани неотклонно от фотокамерите на много вестници и филмови къщи.